Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Човекът скала всъщност беше много по-едър, но тогава тя е била принудена да действа при нестандартни обстоятелства. Нищо чудно, че се е объркала. Още повече че онзи беше с гръб към нея.

— На двамата вече отмъстих. Остана един — каза Марта.

— Кучин, по прякор Ловеца. Ще го намеря…

— И какво?

— Ще го убия.

— Не говоря за това. Какво ще стане, когато отмъстиш и на него? Ще продължиш да убиваш, така ли?

Марта го погледна разтревожено. В очите й се появи страх. Но не беше страхът, който изпитва изправеният пред смъртоносна опасност. Страхуваше се да не загуби Никита.

— Не искам да убивам… — В очите й се появиха сълзи. — Не искам…

— Какъв е проблемът тогава?

— Организацията… Зад гърба ми стои много силна криминална организация… Няма да ме оставят…

Никита можеше да я разбере по-добре от всеки друг. Беше го изпитал на собствен гръб — ей така, да решиш и да излезеш от бандата.

— Ще те оставят — каза й решително. — А ако не те оставят на мира, босът ти ще почива в мир… На онзи свят.

— Това е невъзможно.

— Напълно възможно е. Аз поне знам за какво става дума.

— Нали няма да ме изоставиш? — попита го тихо и се приближи плахо, сякаш се страхуваше да не я отблъсне.

— Никога — увери я Никита и я притегли към себе си. Целуна я страстно, но веднага се дръпна. — Да оставим романтиката за по-късно — каза решително. — Сега трябва да се махаме оттук.

— А труповете? Няма ли да се отървем от тях? — попита Марта.

Бе отново невъзмутимо спокойна, както преди, когато прочете смъртната присъда на Валята.

— Не, много ще се забавим. А е и рисковано. Апартаментът не е мой, тук съм под наем. Но се постарах хазяйката да получи погрешна представа.

— Как така погрешна…

— Някога ползвала ли си грим?

— Ами… по принцип да!

— Тогава всичко трябва да ти е ясно.

— Преобразил си се?

— Точно така. Преобразих се, както и ти, когато се запознахме. Доколкото си спомням, беше ослепителна блондинка.

— На име Роза.

В очите й отново се появи едва доловим страх. Сякаш криеше някаква страшна тайна.

— Между другото, защо се беше издокарала така тогава?

— Нали ти казах, уча в театралната академия… — Тя избегна погледа му. После се сепна: — Е, какво, тръгваме ли?

— Да, първо трябва да си събера багажа. А трябва да заличим и „пръстчетата“ си…

— Защо?

— Ченгетата прибирали ли са те някога?

— Не…

— Но мен са ме прибирали. „Пръстчетата“ ми са заведени в полицейските регистри.

— Какво си направил?

— Ами нищо, дребна работа.

Той възнамеряваше да й разкаже за миналото си. Искаше тя да знае колко отвратително се е чувствал в кожата на мутра. Тя трябваше да знае, че и на него му се е налагало да убива. За да не мисли, че е по-лоша от него, щеше да й разкаже всичко. Но не сега.

Унищожиха всички улики, намекващи за пребиваването им в апартамента. Марта разглоби на части пистолета си и го изхвърли през прозореца. Никита имаше още два пистолета. Даде й единия.

Излязоха от блока в пет сутринта — по това време хората сънуват десетия си сън.

Но се оказа, че не всички спят. До входа стояха две коли — най-обикновени лади седмици. Не бяха празни.

В момента, в който двамата излязоха от входа, едната от вратите се отвори, после втора… Появиха се някакви типове.

— Убийте ме, ако не е той! — Единият от тях посочи Никита. — Никога няма да го забравя този гад!

Никита го позна. Беше същият онзи, заради когото започна цялата история. Беше в джипа на Посечения. Тогава бяха четирима и оцеля само той.

— Връщаме се! — Никита хукна обратно към входа, сграбчвайки Марта за ръка.

Но и тя не се подвоуми какво да прави.

Двамата се скриха бързо във входа, докато мутрите слизаха от колата и вадеха оръжие.

Бяха петима. Явно това беше останало от групировката на Посечения и Валята.

Как бе могъл да допусне такава груба грешка? Как не се бе сетил, че някой може да чака Валята пред блока? Но все още не беше късно грешката да бъде поправена.

Да извади пистолета, бе въпрос на секунди. Малко преди да излязат, Никита бе свалил от новото ТТ парафиновата хартия, бе изчистил заводската смазка, бе го заредил и му бе сложил заглушител. Марта също боравеше добре с оръжието. Нямаше да й трябва много време, за да извади пистолета.

Мутрите се юрнаха вкупом към входа. Явно си мислеха, че бегълците тичат нагоре по стълбите. Но грешаха. Никита и Марта ги причакваха в тъмното преддверие на входа.

Двама от нападателите бяха с късоцевни автомати. Но напразно си мислеха, че ще успеят да ги използват.