Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Отдолу се чуха нечии стъпки. Можеше да е кой ли не. Но Марта беше сигурна — това е той, човекът, когото трябва да убие.

Оказа се права, той беше: спортно облечен здравеняк с квадратно лице и сплескан нос, от очите му лъхаше студенина и презрение към всичко.

Изведнъж той спря пред нея, олюля се леко на широко разкрачените си крака и кой знае защо, удари с юмрук дланта си.

— Ти к’во пра’иш тука, бе! — попита я заплашително. — ’Що не си намериш друго място за боцкане?

— Ей сега си тръгвам… — погледна го тя изплашено.

Имаше секунди да извади ТТ-то със заглушител от якето, да го хване здраво за ръкохватката, да пъхне показалеца си в скобата на спусъка, да сложи пръст върху езичето и с рязко движение да вдигне пистолета до линията на прицелване. Всичко беше обмислено до последната подробност. Оръжието щеше да излезе лесно от джоба й, без да се закачи със заглушителя за дрехата.

Но Марта изведнъж се стъписа и не можа да го извади. Даже не се и опита.

— Изчезвай оттука, боклук такъв! — викна и бабаитът.

— Да, да, тръгвам…

Мутрата й обърна гръб и бавно започна да се качва нагоре по стълбите.

Нарече я боклук и я оскърби грубо… Това я изведе от блокажа. Тя извади пистолета. Но не можа да го вдигне, ръката й сякаш изтръпна. Оръжието й се стори ужасно тежко.

Едно е да стреляш по мишени в тир, а друго — да държиш на прицел жив човек. Вече не беше толкова уверена в себе си, не смяташе, че мутрите не са хора. Мутрите да бяха лоши и гадни, но все пак бяха човешки същества…

Онзи изведнъж спря и бавно се извърна към нея.

— Ей, ама ти май нещо не ме разбра.

Думите застинаха на устните му. Видя ТТ-то в ръцете й. Реагира мигновено и светкавично мушна ръка под дебелото си яке. Още няколко секунди и щеше да стане опасен… А Марта беше блокирала. Опасността не я подтикна към действие, напротив — скова я.

Прозвучаха два тихи изстрела. Мутрата се олюля, отметна глава назад, коленете му се подкосиха. Той извади ръката с пистолета от якето си. Но не за да стреля, а за да се хване за парапета. Желязото се изхлузи от пръстите му и издрънча на стълбите.

Още беше жив, когато се появи Люба. Държеше пистолет „Валтер“. Погледна Марта с укор и промълви:

— Какво направи бе, момиче! — В гласа й нямаше нито капчица злоба.

— Ами… така стана — безпомощно сви рамене сестра й.

— Имаш още един шанс. — Люба посочи ранения бабаит. — Довърши го!

Прозвуча като заповед. Марта нямаше избор — трябваше да се подчини. Насочи пистолета. Онзи я погледна с ненавист.

— Е, к’во, кучко, давай, стреляй! — изхриптя злобно той и затвори очи.

— Не съм кучка! — каза тихо Марта и натисна спусъка.

Куршумът го улучи в сърцето.

Люба я беше учила, че контролно се стреля в главата, но тя не можа да го направи.

— Да вървим.

Хвърлиха пистолетите върху трупа и безпрепятствено слязоха по стълбите. Прекосиха двора една след друга. Анка ги чакаше в колата от другата страна на блока.

— Е, какво? — попита тя.

— Стана така, че свършихме работата заедно — отговори й Люба и строго погледна сестра си.

— Като за първи път ти прощавам. Но хонорара ще го разделим поравно. Някакви въпроси?

— Не…

— Ще приспадна от твоя дял за валтера. Заради теб загубих такъв хубав пистолет.

Беше й все едно колко пари ще получи. Изобщо й беше все тая. Не й пукаше за нищо. Нямаше никакви угризения на съвестта. Нещо в нея беше умряло. Сякаш беше загубила способността си да чувства.

Впоследствие дълго се чуди защо стана така, защо се стъписа и се вцепени. Нали е толкова лесно — насочваш пистолета и стреляш.

Последното препятствие по пътя към ада рухна…

Никита беше потресен. Но фактът си беше факт — Роза, тоест Марта, беше наемен убиец.

— Убивала съм само мутри — каза тя. — Дотук деветима…

За всеки е получавала пари. И то не малко. Имаше кола, хубав апартамент…

— Онези отрепки така и не ги намерих. А после… — Марта изведнъж млъкна, сякаш се изплаши от нещо. — … после случайно видях единия…

— Значи ти си била в онази бяла лада шестица…

— Да.

— Впечатляващо точен изстрел.

— За това съм си мечтала цели две години. Не можех да си позволя да не улуча…

— А другия защо го уби?

Тя като че ли отново се изплаши от нещо и го погледна някак странно, с опасение.

— Ако ти кажа, че исках да те спася, не би ми повярвал.

— Така е.

— И няма да сбъркаш. Тогава не те познавах. А онзи го ликвидирах, защото го взех за този тук… — тя кимна към трупа на Валята.