Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Но това щеше да е последната му победа.

Льончик мъкнеше два огромни куфара. Единият му крак беше целият в кръв, вървеше и куцукаше. Все пак занесе тежкия товар до колата. Отвори багажника на мерцедеса, но не успя да сложи куфарите в него.

— Здрасти! — подигравателно го поздрави Никита.

Искаше му се да каже няколко сладки приказки на този негодник и да го попита що за човек е, след като може да посегне на нещо свято. Но Льончик не му позволи да го направи.

Той се обърна рязко към Никита и вече почти беше вдигнал пищова си. Никита се оказа по-бърз. Пистолетът му гръмна пръв и куршумът му го улучи точно в сърцето.

Льончик извади късмет. Умря, без да се мъчи.

— Тези пари са изцапани с кръв — каза Марта, когато Никита й показа съдържанието на куфарите. — И по камъчетата има кръв.

— Точно така, затова трябва да ги изчистим — каза Никита.

— Да ги изперем? Както казват мутрите…

— Не, в друг смисъл. Нали каза, че вашият манастир има нужда от средства.

— Казах.

— Нали си ходила за подаяния. Ето, сега ще се върнеш с тях. С тези пари и камъчета ще може да се построи нов манастир.

— Прав си — усмихна му се Марта. — Само така ще могат да станат чисти пари.

— Е, какво, ще ги дадем ли?

— Ще ги дадем.

Марта беше много доволна от това. Никита не реши да прибере парите и камъчетата за себе си. Искаше да ги даде за благородна кауза. Може пък да получи опрощение поне на част от греховете си…

Гената беше изнервен и притеснено се озърташе на всички посоки.

Вече бяха на летището с Лопатата. А с тях — двадесет красиви момичета, които вече се виждаха по известните модни подиуми в чужбина.

Щяха да видят те едни подиуми…

Кубика им бе поверил много важна задача — да организират заминаването на живата стока зад граница. Двамата с Лопатата се заеха много сериозно с въпроса, направиха всичко както трябва. Само че от Кубика нямаше ни вест, ни кост. И момчетата му изчезнаха някъде. Изобщо, всички се изпариха изведнъж… А времето течеше…

Наложи се да поемат цялата отговорност върху себе си. Сега с Лопатата щяха да изпратят една партида мадами зад граница и ако вземеха добри пари за тях, момичетата щяха да останат завинаги в чужбина. Дори и да ги преметнеха с парите, пак ще останат завинаги там. Къде ще ходят…

И Гената, и Лопатата усещаха, че се е случило нещо лошо с Кубика и групировката му вече не съществува. Вече нямаше кой да им помага за реализирането на сделките. А без тяхната подкрепа бяха за никъде. Нямаше да могат да пласират сами друга партида жива стока. Нещо повече, по всяко време можеха да ги спипат ченгетата. И даже Интерпол.

Обявиха номера на полета.

— Да тръгваме, момичета! — С обаятелна усмивка, Лопатата протегна ръка напред, посочвайки им накъде да вървят.

Момичетата, като стадо овце, тръгнаха след него. Всички бяха прекалено въодушевени и не мислеха трезво. Но все пак се намери една умница.

— А защо обявеният полет е за Кайро? — попита тя. — Нали заминаваме за Париж…

— Ами защото ви лъже! — чу се изведнъж някакъв мъжки глас. — Лъжат ви, мили, момичета. Искат да ви пратят в робство.

Гената не успя и дума да продума. В същия миг го сграбчиха и на секундата върху ръцете му щракнаха чифт белезници. Цивилно облечени мъже извиха ръцете на Лопатата.

Търговската операция беше провалена.

Марта излезе от манастира. Завинаги. Тя се връщаше към светския живот. Никита я посрещна. Дойде да я вземе с тяхната бяла лада осмица.

— Не искам да виждам повече тази кола — каза Марта, когато вече бяха на половината път към града.

— Ами щом не искаш, няма да я видиш повече — сви рамене Никита. — Утре вече няма да я има.

Вече бяха в града, когато Марта му каза:

— Къде отиваме? При родителите ти ли?

Тя не искаше да се връща повече в апартамента си.

— Не, отиваме в собствения си дом.

Не след дълго Никита вече я развеждаше из техния светъл и просторен апартамент в един от новопостроените блокове. Жилището й хареса много. Евтините тапети и липсата на каквото и да било обзавеждане изобщо не я смути.

— Много е хубаво. И църква има наблизо.

— Е, може ли без църква.

— Наел си го?

— Не, купих го.

— Продал си апартамента ми?

— Как мога да го направя без твое позволение?

— Откъде имаш пари тогава?

— Ами… как да ти кажа… — малко се смути Никита. — Не всичко пожертвах за нуждите на манастира. Остана малко и за нас…

— Малко… Тоест колко?

— Половин милион.

— Рубли ли?