Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Щурма бързо отвърза и двамата нещастници долу.

— Пускам ви — каза им той. — Но как ще се оправяте след това, си е ваш проблем.

— Ами ще се скрием все някъде — каза Антон, доволен, че са го оставили жив.

— И до града пеша ще стигнете.

Самият той се качи в джипа заедно с Тоня. Не им беше на път да ги закарат. Трябваше да отскочат до село Куряево…

— Разбери ме, не можах да стрелям по тях!

Марта не се оправдаваше. Напротив, беше горда, че е издържала на изкушението да убие мерзавците, които я похитиха.

Чак сега Никита разбра къде беше изчезнала. Отишла е в манастир. И през цялото това време е била на две крачки от него, в едно близко селце до Москва. В някаква женска обител. А той я бе търсил по районните управления на милицията, по болниците и моргите. Ама че е глупав, как не се сети?!

Женският манастир бил в окаяно състояние. За цялостната му реставрация били нужни средства и затова монахините пътували до града, за да просят милостиня. Марта също ходела с тях. До момента, в който не я отвлякъл Льончик.

Искал да я изнасили. Нищожество! Но нищо не успял да направи. Тогава решили да я използват като примамка. Мръсници!

— Бог е искал да провери дали ще издържа на изкушението — каза Марта. — И ми е изпратил това изпитание.

— Но ти си устояла — каза Никита. — И можеш да се върнеш към светския живот.

Той я погледна с надежда. Но тя извърна очи, смути се.

— Ще поговорим за това по-късно…

Искаше да се върне при Никита. Искаше. Виждаше се по очите й… Щяха да бъдат заедно! Душата му пееше от щастие, макар че Марта не му беше дала още окончателен отговор.

— Ти остани тук — каза й той.

— А ти?

— Трябва да спипам този гад Льончик.

— Искаш да му отмъстиш ли?

— Да.

— Помислите ти са греховни.

— Както и целият ми живот. Но трябва да го направя. Иначе той ще ме спипа.

— Къде ще го търсиш?

— Не знам. Но ще го намеря.

— Идвам с теб.

— Защо? Опасно е.

— Знам. Но не мога без теб.

Марта се разплака и се притисна към него. Никита я целува дълго и нежно, докато тя не се успокои.

— Няма да плача повече, само ме вземи със себе си.

— Трябва да се преоблечеш.

— Трябва — кимна му Марта. — Но повече няма да стъпя в апартамента си. Това е проклето място.

— Аз ще отида.

Никита отиде до пълния с трупове апартамент, взе от шкафа на Марта дънки, пуловер и топло кожено яке.

На площадката срещна случайно Мила.

— Здрасти! — весело му се усмихна тя.

Цъфти от щастие момичето и хубавее.

— Как си? — попита я той.

— Много добре! Благодаря ти.

— За какво? Благодари на мъжа си.

— Вениамин ми е злато. Той е най-добрият мъж на света. Вече съм здрава и живеем прекрасно. А на теб ти благодаря… знаеш за какво…

— Ами… честно казано, „благодаря“ не можеш да си го прибереш в джоба — усмихна й се Никита. — Сега с каква кола си? Какво караш?

— Вениамин продаде ягуара. Купи ми обикновено БМВ.

Направо да ти падне шапката! „Обикновено БМВ“… Не можеш да ги разбереш тези новобогаташи.

— Неудобно ми е да те моля за това. Но ми трябва кола. До утре.

Мила само му се усмихна.

— Моля, заповядай! — И му подаде ключовете.

— Ами до утре тогава!

— До утре!

Не след дълго Никита и Марта вече пътуваха в „обикновеното“ БМВ, чийто километраж още не беше навъртял и хиляда километра.

— Кое е това момиче?

— Мила.

— Какво, да не е имало нещо между вас?

— Ревнуваш ли?

Марта се умълча за малко, а след това каза:

— Да, ревнувам. И винаги ще те ревнувам.

— Няма смисъл да ревнуваш — усмихна й се Никита. — Никога не съм ти изневерявал. А на Мила само й помогнах. Между другото, заедно с това си разчистих сметките и с Ловеца.

— С Ловеца ли? — попита Марта, сякаш се сети за нещо отдавна забравено. — Какво направи с него?

— Ами няма го вече.

— Отмъщението е грях.

— Вярвам ти. Но ще ме разбереш. Ти нали отмъсти за мен на моите насилници, а аз трябваше да отмъстя за теб на твоите.

— Е, какво пък, било каквото било.

— Но с Льончик трябва да си оправим сметките. Не, не искам да му отмъщавам. Льончик просто е един тумор в обществото, който трябва да бъде отстранен. Иначе няма да ни остави на мира.

— Няма — кимна му в знак на съгласие Марта. — А ние искаме да живеем спокойно.

— Ние ли? Значи отново ще бъдем заедно?

— А какво ще правя без теб? Душата на Люба намери покой. Молих се за нея. И за себе си. Издържах изпитанието, което Бог ми изпрати. Вече мога да се върна при теб. Само че никога няма да се отрека от Господ Бог.