Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Каква?

— Ще дойдеш с нас с твоята кутия за просия и ще звъннеш на вратата на онзи апартамент.

— Защо? — попита вместо нея Кубика.

— Ами уж тя събира подаяния по домовете. Нашият клиент ще лапне въдицата веднага и ще отвори.

— Мислиш ли?

— Е, дори и да не отвори, все някак ще го накараме да излезе.

Кубика кимна одобрително — демек, нека отидат с монахинята до апартамента и после ще я пусне.

Вече нямаше никакво желание да обладае тази кучка. Погледът му неволно се спря на пистолета, който Хлебарката взе от Секса.

Никита чу звънеца на входната врата на апартамента. Но не в този, в който се намираше в момента, а в съседния — в този на Марта.

Погледна през шпионката и видя някаква монахиня. Стоеше пред вратата, облечена в черно расо и с бяло покривало на главата.

Откога монахините са започнали да обикалят домовете за милостиня? Някакъв прецедент ли е това… А не, някой искаше да си разчисти сметките с него, реши моментално, след като видя на две крачки от монахинята подозрителна сянка.

Тя не беше монахиня. Това беше клопка. Ако й отвореше, в апартамента сто процента щяха да нахлуят неколцина здравеняци е черни пищови и черни помисли.

— Какво искате? — попита Никита.

Микрофонът прие звуковия сигнал и го предаде на радиопредавателя, който се намираше в съседния апартамент.

— Какво искате? — чу се от празния апартамент.

Той очакваше да чуе нещо от сорта на: „Дайте милостиня в името на Христос!“. Но чу нещо съвсем друго:

— Никита, не отваряй!

Гласът му беше до болка познат.

Изведнъж пред монахинята изскочи някакъв бабаит, сграбчи я за врата и я притисна към себе си.

— Ама че гадина! — изхриптя злобно той.

Държеше пистолет. И сякаш всеки момент щеше да го насочи към монахинята.

Никита натисна едно копче. Бравата на входната врата в съседния апартамент се задейства от подадения електрически сигнал и заключващият механизъм изщрака — тя се отвори.

Бабаитът й тегли един шут с крак, разтваряйки я широко, и насочи пистолета си напред. Но не бързаше да влиза в жилището. Първо нахълтаха някакви други двама с пистолети. Той влезе след тях. Заедно с монахинята.

Малко по-надолу по стълбите имаше още един.

Никита излезе от апартамента. Държеше пистолет със заглушител.

Веднага щом се появи на стълбищната площадка, вратата на асансьора се отвори.

— Виж ти, нашето говедо! — чу глас с акцент.

Да не повярва човек — старите му приятелчета от Кавказ дошли да си разчистят сметките с него. Сега обаче нямаше време за тях.

Видя как боецът на Льончик се опули изненадано насреща му и се хвана за пистолета, но вече беше късно. Повали го само с един изстрел — в сърцето.

И продължи нататък. Нахълта в апартамента. Бабаитът с монахинята стоеше в коридора. Даже не успя да се обърне, когато Никита опря дулото на пистолета в тила му и натисна спусъка. Забрави моментално за втория труп…

От кухнята изскочи някакъв, но той го изпревари и му заби една оловна пломба в челото. Улучи още един тъкмо когато онзи изскачаше от спалнята. Даже с някакво съжаление го уби. Писна му да убива…

Без да обръща никакво внимание на монахинята, изскочи от апартамента и видя насреща си побратимите от бившите републики. Бяха трима. И тримата в пълен шок. Ужасът на кървавата саморазправа ги беше парализирал.

— Май ме търсехте за нещо? — подсмихна се Никита.

— А не, не сме… Ний такова… Ний си върви…

— Видяхте всичко! — каза Никита и насочи пистолета към единия.

Стори му се, че някой се изпусна, и във въздуха се разнесе ужасна миризма.

— Не, не, ний нищо не видели…

— Никита, те няма да кажат нищо — прозвуча зад гърба му един много мил и познат глас.

— Хайде, изчезвайте оттука! — кресна им заплашително той.

И онези се изпариха като дим. Само зловонната миризма остана.

Никита хвана под мишници трупа на стълбите и го замъкна в апартамента. Затвори вратата след себе си. Чак след това се обърна към монахинята.

— Марта!

Да, това беше тя. Веднага позна това нежно лице, тези мили очи, изпълнени със сълзи на радост, и тази толкова позната срамежлива усмивка.

— Никита…

— Милата ми — прегърна я Никита и я притисна към себе си.

Но сантименталната сцена свърши дотук. Изведнъж Марта се отдръпна от него.

— Този апартамент е проклет. Не искам да оставам повече тук.

Да, беше права. Този апартамент наистина беше проклет. В него умря Люба, Анка, сега и тези тримата негодяи, към които се присъедини и трупът от стълбището… И самия него веднъж замалко не го убиха тук. Наистина, това не беше апартамент, а прокобно място, над което постоянно витае смъртта.