Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Но монахинята само поклати глава. Загледа се за миг в него, сякаш се зачуди нещо. И неочаквано бързо и ловко го зареди.

Насочи го към Тоня.

— Какво правиш? — Ужасена, тя отстъпи назад към вратата.

— Махни се оттам — спокойно и учтиво я помоли монахинята.

Тоня послушно отстъпи встрани и чу два почти безшумни изстрела. Металната ключалка издрънча и поддаде.

Изглеждаше невероятно, но беше факт. С лекота, сякаш на игра, монахинята прати два куршума в ключалката от разстояние три метра. Изстрелите бяха толкова точни, че тя вече не приличаше на нищо. После се приближи до вратата и с леко натискане на бравата я отвори.

— Ей сега идвам — тихо каза тя и изчезна в тъмнината на коридора.

Сашка не можеше да повярва на очите си. В тях се четеше неописуемо удивление и възхищение. Тоня само сви рамене от недоумение.

Секса разказваше дълго и отегчително как е проучвал адреса на Никита по номера на ладата осмица. Намерил някакво ченге, бутнал му някоя рубла. После го размотавали насам-натам, направил едно, друго, трето… Кубика отдавна да го беше прекъснал.

Но вече се беше успокоил. Успокои се след инцидента с Щурма и Тонка. За да превключи на друга вълна, му трябваше време.

Накрая вникна в темата.

— Накратко — прекъсна го той, — откри ли адреса?

— Да.

— Казвай.

Секса изрецитира улицата, номера на блока и апартамента.

— Сега ще пратим там хора. Между другото, дали това говедо си е вкъщи по това време?

— Не знам.

— А аз знам — прозвуча неочаквано приятен женски глас.

В стаята влезе монахинята. Дясната й ръка беше отпусната надолу и държеше пистолет. Всички се стъписаха от недоумение.

Единствен Кубика се развесели.

— Я виж ти! Че тя държи пищов! Я по-добре, маце, остави тази играчка, да не взе да гръмне. И да се простреляш, без да искаш.

Сигурно беше взела пистолета на Щурма. Явно беше намерила и резервен ключ в дрехите му. И затова е успяла да излезе от стаята. Само че не е хубаво да се пипа по джобовете на покойниците и без разрешение да се влиза при важни хора. Нищо, щеше да я накаже после…

Дори през ум не му минаваше, че монахинята може да стреля по него или по когото и да било. Че тя даже не знаеше как се зарежда това чудо. Нищо, щеше да види тя. Ще види как се зарежда „пушката“ му за стрелба…

Монахинята сякаш не го чу.

— Онзи апартамент е проклет — тихо каза тя.

— Какъв апартамент? — не я разбра Хлебарката.

— Онзи, в който имате намерение да отидете. Проклет е. Всеки, който припари до него, намира там смъртта си. И само той оцелява. Защото го пази бяла магия. А вас не, над вас витае смъртта.

Думите й приличаха на бълнуване на психичноболен човек. Тази луда монахиня говореше пълни глупости, някакви налудничави измислици.

— Разкарайте оттук тая чалнатата! — възмути се Секса и нервно намести кожената шапка на главата си.

— Защо не я разкараш ти? — недоволно изсумтя Хлебарката.

— Ей сега.

Секса направи крачка към монахинята. Но тя мигом насочи пистолета към него. И натисна спусъка. Шапката на Секса отхвръкна от главата му. Още не беше паднала на земята, монахинята стреля пак. И я улучи отново.

Шапката падна на земята. Монахинята направи още два изстрела. И двата куршума продупчиха шапката на едно и също място.

Кубика загуби и ума, и дума. На Хлебарката щеше да му се откачи ченето, а на Секса му се разтрепериха краката. Нито един от тримата не посмя да мръдне от мястото си.

— В пълнителя има още три патрона — спокойно, сякаш на проповед, каза монахинята. — За всеки по един. — Изведнъж изпусна пистолета от ръцете си. — Но не мога да стрелям.

Тя прикри лицето си с ръце, свлече се бавно на земята, сви се на топка и тихо зарида. Плачеше не от мъка, а сякаш от радост. Глупачка…

Секса скочи към нея и вдигна пистолета от земята. Замисли се за момент и го насочи към нея.

— Какво правиш, идиот такъв! — спря го Хлебарката.

Той взе пистолета от ръцете на Секса, чукна го с юмрук по главата и го сложи да седне в креслото.

— Поседни малко, глупако, успокой се!

Хлебарката премести поглед към Кубика.

— Това момиче не е случайно — каза той.

— Не е…

— И знае нещо за апартамента.

Монахинята спря да плаче, надигна се от пода и погледна виновно Кубика…

— Нищо не знам. Нарочно ви заблудих.

— Защо?

— Дяволът ме въведе в изкушение.

— Дяволът ли?

— Дяволът. От него се криех зад стените на манастира. Пуснете ме, моля ви… Там ме чакат…

— Ще те пуснем — неочаквано реши Хлебарката. — Но първо ще ни направиш една услуга.