Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Какво, мангизи ли ти трябват? — грубо я попита Кубика.

Момичето изведнъж посърна, сведе очи към земята и бавно започна да отстъпва.

— Ей, чакай бе, къде тръгна! — хвана я за ръката Кубика.

Но тя успя да се освободи и отстъпи още няколко крачки.

— Как не ви е срам, млади човече! — чу се строг глас зад гърба му.

Кубика се обърна и видя някаква стара жена. Изгледа я презрително и изкриви устни, сякаш е ял киселец.

— К’во искаш бе, бабе? Я се разкарай, докато не съм се ядосал.

— Как си позволявате? — възмутено извика старата жена.

— Абе я си затваряй устата, дърта кукумявке! — озъби й се Хлебарката, хващайки Кубика под ръка, и го дръпна да си тръгват.

— Хайде да се махаме оттук. Че може и ченгетата да дойдат.

Връщаха се от една кръчма. Бяха се наобядвали хубаво, бяха пийнали водчица, всичко както трябва. Че защо да се крият от някого? Трябваше да забравят за известно време пътя до клуба, докато не гръмнат онзи изрод на име Никита.

Иначе спокойно можеха да си обикалят другите кръчми. Колкото им е кеф. Финансите им го позволяваха.

Качиха се в колата. Зад волана беше Щурма. На него не му разрешаваха да пие — точно сега не им трябваха проблеми с ченгетата.

— Еех, че е хубаво. — Доволен, Кубика се настани удобно на задната седалка в мерцедеса.

Погледна през прозореца. Отново видя монахинята. Стоеше на тротоара и събираше милостиня. Много апетитно гадже…

— Искам я! — посочи я с пръст Кубика.

Беше обърнал доста водчици и сега беше готов за всякакви подвизи.

— Че тя даже в колата няма да се качи — неодобрително поклати глава Хлебарката. — Нали е монахини, един вид, светица.

— Ами точно това искам да проверя, светица ли е, или не. Ако е девствена, значи е светица, ако не е, значи само се прави на такава.

— По-добре не я закачай.

— Слушай, Хлебарка, по принцип си точно момче. Като дясна ръка си ми. Само че недей да ме учиш какво да правя, става ли!

— Че аз не те уча.

— Ами млъквай тогава. Сега набързичко ще проведем една от старите операции. Или вече си забравил как отвличахме мадами?

— Ами не, не съм.

Хлебарката си знаеше работата много добре. Щурма трябваше да спре точно до жертвата. Не се изложи. Вратата на мерцедеса се отвори за секунди, Хлебарката протегна напред дългите си ръце, подаде се леко навън и сграбчи монахинята.

Тя даже не можа да разбере какво става и вече беше в колата.

Хлебарката затисна устата й с ръка, затръшна вратата и я прехвърли на свободното място между себе си и Кубика.

Монахинята мучеше, дърпаше се, опитваше се да се освободи. Но вече нищо не можеше да й помогне. Хлебарката имаше не ръце, а клещи.

— Това е обир, мадам! — подигравателно каза Кубика и изтръгна кутията с парите от ръцете й.

— Така, я да видим какво има тука!

Той проби дъното на кутията и в скута му се изсипаха някакви монетки. И хартийки имаше. Именно хартийки — че то банкнотите по сто и хиляда рубли пари ли са?

— Мизерия! — с погнуса се намръщи Кубика и отметна настрана монетите и хартийките, сякаш пипа нещо мръсно.

Монахинята престана да се мята като риба на сухо. Притихна. Един вид, смири се със съдбата си. Даже вече нямаше нужда Хлебарката да й запушва устата.

— Не е мизерия — каза тя тихо. — А лепта.

— Откъде пък я измисли тая лепта сега?

— Една жена отишла в храма да се помоли — започна тя със спокоен тон. — Имала само две монети. Лепта — това е много дребна монета. Тя оставила и двете. Дала на Бог всичко, което имала. Господ Иисус Христос ни учи, че никой не е дал повече от нея.

— Слушай бе, какви са тия глупости, дето ми ги дрънкаш?

— Ти си непокаял се грешник. Душата ти е черна. Покай се и пусни Господ Бог в сърцето си, пречисти заблудената си душа.

— Ама че досада, не млъкна значи! Затваряй си устата, ясно ли е?

— Както искаш. Ще млъкна. Но ти нямаш никаква власт над мен.

— Имам, имам. И още как имам! Като ти го вкарам до сливиците, ще видиш имам ли власт над тебе, или нямам.

Монахинята пребледня като платно, цялата затрепери от страх. А после изведнъж се успокои.

— Значи Господ Бог ми изпраща това изпитание, за да провери силата на смирението ми — измърмори тя под носа си.

Но Кубика я чу.

— Точно така, смири се. И ще ти стане хубаво.

Пристигнаха в една къща извън града. Кубика нареди на Щурма да заведе монахинята в стаята с решетките и да я заключи в нея. Можеха да я затворят и в мазето, при Антон и Елдар, но там нямаше върху какво да я опъне. А в другата имаше поне легло.