Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— И адреса ще проуча.

— Виждаш ли, няма смисъл да те уча какво да правиш.

— Ясно, шефе, няма проблеми.

Секса вече се канеше да тръгва, но Кубика го спря.

— Ей, а тези покойници кой ще ги свали? — посочи той към Антон и Елдар.

— Как така покойници?

— А ти какво мислиш, че няма да станат ли?

— Аа… Разбира се, ще станат!

В очите на Антон и Елдар се появи див ужас, но Кубика само можеше да се радва на страданията им.

Още преди време Никита беше сложил скрита камера над входа на апартамента си. Сега можеше да вижда какво се случва на площадката отпред, без да отваря вратата. И видя двама не чисти руснаци — така наричаше хората от кавказки произход. По принцип нямаше нищо против дружбата между народите, но не му хареса с каква наглост тези двама типове от бившите републики звънят на съседката му.

Вратата се открехна леко, но не се отвори докрай — верижката я застопори в определено положение. Никита чу гласовете на стопанката и гостите й:

— Идваме по обявата. Давате апартамента под наем, нали така? — с лек акцент попита единият представител на някоя от южните републики.

За Никита това беше нещо ново. Съседката му дава апартамента си под наем — много интересно.

Докато се обличаше, за да я посети, не чистите руснаци вече бяха влезли в апартамента, но вратата беше оставена отворена. Кандидатите за наематели оглеждаха жилището. Никита също влезе.

— Никита! Какво правиш тук? — учуди се стопанката.

Познаваха се, но само бегло.

— Какво, да не давате апартамента под наем?

— Да. Защо?

— За дълго ли?

— За три месеца.

— И колко искате?

— Защо се интересуваш?

— Да, наистина, защо се интересуваш? — намеси се в разговора им единият представител на бившите републики.

Но Никита продължи да разговаря със съседката си и сякаш не го забелязваше.

— Брат ми и жена му ще ми дойдат на гости. За дълго. И няма да е лошо, ако им наема квартира до своя апартамент.

— Наистина няма да е лошо — отзивчиво му кимна съседката.

— Колко искате за месец?

— Ами апартаментът е двустаен, обзаведен, с телефон… Общо взето, четиристотин и петдесет долара на месец.

— Чудесно, цената ме устройва. Общо стават хиляда триста и петдесет.

Бяха много пари. Но животът му бе по-ценен. А от това жилище зависеше неговата безопасност. Никита знаеше много добре с кого си има работа. Льончик нямаше да миряса, докато не го прати на онзи свят.

— Ей, нацалник, цакай малко! — започна да се репчи другият. — Ние взема тази апартамент.

— О, извинете, момчета, но вече дадох квартирата — въздъхна собственичката, сякаш съжаляваше за това.

— На кого?

— На съседа си.

— А защо не дошъл по-рано този, пфу, съсед? — презрително присви очи онзи.

— Това не е ваша работа, уважаеми! — Никита строго смръщи вежди.

— Говедо! — изсъска другият азиатец.

— Е, ще се обиждаме ли сега?

— Ще се обиждаме.

— Ще ви помоля веднага да напуснете апартамента ми! — възмутено каза съседката. — Или ще извикам полиция.

— Пфу, каква апартамент, лоша апартамент — презрително се изплю кавказецът.

Никита не можа да се сдържи да не вкара едно кроше на този недостоен представител на южните народи.

Кавказците си тръгнаха. Никита си поговори със съседката и след около пет минути си тръгна, за да вземе пари за наема.

Тъкмо беше излязъл на площадката, когато чу:

— Ей, драги, цакай малко, трябва поговори!

Двамата кавказци с нагли физиономии тръгнаха да се качват към него по стълбите. Вървят едни такива наперени, свиват юмруци.

— Хубаво, ще си поговорим — сви рамене Никита и без много приказки вкара един шут в ченето на първия.

Зъбите му изтракаха, нещо изпука в устата му. Азиатецът моментално оклюма глава и се стовари върху онзи, който вървеше след него.

Продължение нямаше. Сблъсъкът завърши с тази печална за кавказците сцена.

— Нисто, тъпкано върне тебе! — заплаши го вторият, преди да си тръгнат.

Това не направи позорното им отстъпление по-достойно.

Беше началото на октомври. Навън бе студено, но монахинята с черно расо и бяло покривало на главата сякаш не усещаше студа. Лицето й бе унило, но очите й бяха озарени от някакъв странен огън. Симпатично личице, очите й — красиви, а пък устничките направо да ги изядеш…

Кубика спря пред нея като прикован и я зяпна възхитено.

Монахинята му се усмихна сдържано и погледна кутията в ръцете си — „Събираме помощи за църквата…“