Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— После каза, че излиза.

— Къде?

— Не ми каза. Просто се облече и излезе. А мен ме остави тук. Каза, че скоро ще се върне и…

Изведнъж Маша млъкна. Закри лицето си с длани и се разплака.

— Какво „и“? — подкани я Никита да продължи.

— И пак ще ме изнасили…

— Той какво, да не те е изнасилил?

— Да… Дойдох за конкурса. Във вестника имаше много интригуваща обява, пишеше, че търсят момичета за курсове за фотомодели. А самите курсове се провеждали в Париж…

— И ти се хвана на въдицата?

— Да. Но всичко е истина! Аз победих в конкурса, казаха, че ще ме вземат… А после се появиха някакви горили с червени сака и ме доведоха при Леонид Иванович…

— И той ти каза, че ако не легнеш с него, ще видиш Париж на куково лято.

— Да — кимна Маша и го погледна учудено. — Откъде знаете?

— Интуиция — подсмихна се Никита.

— Но аз не исках, не исках… Казах му, че не искам да ходя в никакъв Париж. Тогава той ме удари. Удари ме през лицето няколко пъти. След това ме хвърли на леглото… Беше ужасно…

— Е, той си е тръгнал. Ти защо остана? Трябваше и ти да си тръгнеш.

— Взе всичките ми дрехи, как да си тръгна. А ме заплаши, че ако си тръгна, ще ме намери дори и в дън земя да се скрия… Каза, че ще ме убие.

Маша беше типична жертва, която лесно може да се манипулира. Почти всички момичета бяха такива. И този изрод Леонид Иванович се беше възползвал от това. Само да му паднеше в ръчичките…

— Значи, казваш, че скоро трябва да се върне.

— Ами поне така каза. Изобщо, беше много ядосан. И не толкова че не исках да спя с него…

— А защо?

— Страшно се ядоса, когато му се обадиха първия път. Доколкото разбрах, съобщиха му, че някой е подслушал някакъв разговор. А той му каза — искам да го вкарате в гроба този изрод… Да, да, точно така каза. След това нареди на някой си Френския да грабва пушката и да му види сметката. Така се беше ядосал, че даже не забелязваше, че съм в стаята.

Никита ни най-малко не се интересуваше от това как се е чувствал Льончик. Но пък искаше да получи потвърждение на подозрението си, че в кабинета на Антон и Елдар има скрит „бръмбар“, чрез който ги подслушват през цялото време. Така са чули разговора им, че Никита иска дял от бизнеса, за да ликвидира Леонид Иванович. Тогава са се обадили на онова говедо, че предлага услугите си за ликвидирането му, и копелето, разбира се, веднага е изпратило килърите по петите му. Но му излезе крива сметката. Поне засега.

Едно беше ясно със сигурност — Никита беше изправен пред доста сложна ситуация. Льончик знаеше за плановете им с Антон и сега нямаше да миряса, докато не го вкара в гроба. А Никита вече не можеше да тръгне в отстъпление. Разговорът с Антон бе прекъснал всичките му пътища назад.

— Виж какво, Маша, приготви се, ще те закарам вкъщи — каза Никита.

Защо ли този Льончик е офейкал? Едва ли се е изплашил от него. Може да е решил, че Никита няма повече да се появи в клуба, и затова трябва да го търси другаде.

Между другото, много логично решение. Клубът бе изцяло във владение на Льончик. И ако Никита се появеше в него, можеше да намери единствено смъртта си. Затова беше логично да не идва тук при каквито и да било обстоятелства.

Льончик обаче не беше познал. Никита дойде. И то неведнъж.

Той посъветва Маша да си наметне чаршаф вместо рокля. Нямаше никакво значение в какъв вид — гола или увита в нещо — ще си тръгне оттук, важното беше веднага да се прибере вкъщи. В противен случай Леонид Иванович можеше наистина да се върне и да се сети за телефонния разговор в нейно присъствие. И току-виж решил, че знае неща, които не трябва. Той не беше бизнесмен и покровител на бъдещи фотомодели, за какъвто се представяше, а безскрупулен престъпник, търговец на хора. Маша беше шокирана от това, което Никита й каза.

Тя стана и набързо се уви в чаршафа. Той свали коженото си яке и го наметна върху раменете й. Пистолета на кръста си прикри с тънкия пуловер, с който беше облечен.

— Супер! — повдигна палеца на дясната си ръка. — По-добре не може и да бъде. Хайде, да вървим. Тихо!

Изведнъж му се стори, че някой приближава насам. Спря. Никита кимна на Маша да замръзне на място. Самият той отиде на пръсти до вратата. Спря. В този момент се почука — някак неуверено и плахо.

— Никита, аз съм, Антон — чу той познат глас.

Антон по принцип беше много наплашен. Но сега страхът му беше някак особен — сякаш някой беше опрял пистолет в тила му.

Никита отиде до прозореца, от който се виждаше залата на ресторанта. Погледна надолу. Нищо подозрително. А това тежко кресло тук можеше да му послужи като отличен снаряд.