Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Никита остави внимателно пистолета на пода до труповете, мушна ръка под сакото на мъртвия полуидиот — от колана му се подаваше пистолет. Точно така, задачата им е била чистка на момчетата. Ето им сега една чистка.

Никита го взе и го мушна на кръста под якето си. Другият бабаит също държеше пистолет, но нямаше смисъл да го прибира. Първо, беше го стиснал много здраво, второ, нека ченгетата знаят, че е килър.

— Да се махаме! — каза той на Антон, тръгвайки надолу по стълбите.

В движение свали ръкавиците и ги прибра в джоба си. Антон вървеше след него. Но походката му вече не можеше да се нарече безшумна. И ръцете, и краката му трепереха от страх. На всяка крачка или се удряше в парапета, или се спъваше.

Най-после стигнаха до колата. Никита седна зад волана на беемвето. Антон не възрази, беше в такова състояние, че можеше да се блъсне в първия уличен стълб. Целият трепереше от напрежение, чак зъбите му тракаха.

Вече бяха излезли от двора, бяха свили по оживеното шосе, вляха се в потока от коли и Антон изведнъж избухна:

— Защо? Защо го направи? Защо ги уби? Защо! Защо! Защо! — Той изпадна в истерия.

Никита не намери по-добро решение на проблема, освен да му забие един шамар с опакото на ръката.

Това беше достатъчно — Антон се успокои.

— Защо си тръгнахме? Защо не отидохме при Елдар? — попита след малко.

— В момента нямаме време за него. Сега ни трябва онзи кретен Леонид Иванович. Вече нагазих до ушите в тази история и искате, или не, ще ме вземете за съдружник. А вие искате, нали така?

Погледна го съвсем равнодушно, без какъвто и да било опит за натиск или заплаха. Беше толкова спокоен и самоуверен, че това накара Антон да се предаде окончателно.

— Да, разбира се.

— Нали ми вярваш?

— Да, несъмнено.

— С мен ли си?

— Разбира се, иска ли питане.

— Внимавай само да не се изпуснеш пред някого, че аз съм убил приятелчетата.

— За какъв ме вземаш?

— Добро момче си ти, Антон, и си ми приятел. Но имай предвид, че ако се опиташ да ми подлееш вода, самият ти ще се подхлъзнеш много лошо. Имам връзки навсякъде. И при мутрите, и при ченгетата. Не те плаша, само те предупреждавам.

Антон закима бързо — да, да, всичко му е ясно и няма да прави глупости.

С крайчеца на окото си Никита мерна израза на лицето му — беше го зяпнал така, сякаш луд фен на екшъните вижда пред себе си самия Рамбо.

Никита нямаше никакъв специален план за действие. Просто щеше да забие спирачки пред клуба, да влезе през парадния вход и да се качи в кабинета на онзи кретен Леонид Иванович. По пътя щеше да убие телохранителите му, а после да поговори с него. С езика на силата, естествено. Едва ли биха се разбрали по друг начин.

Цялото му преимущество беше във внезапната атака, не трябваше да позволява на противника да се опомни.

Стана така, както искаше. Но с малки изненади.

Стигна безпрепятствено до „Феерия“, никой не го спря на входа. Мина през фоайето, качи се по стълбите до вратата на кабинета, зад която би трябвало да стоят на пост телохранителите на Леонод Иванович.

Извади пистолета си, скри го зад гърба си и почука. Никой не отговори. Натисна леко бравата и вратата се отвори. Напразно се готвеше да използва пистолета, вътре нямаше никого. В дъното имаше още един кабинет.

Но и той беше празен. Не, не — върху оправеното легло в далечния ъгъл на дългата стая бе седнало някакво момиче. Беше гола. Седеше със сведена глава. Ръцете и дългата й пусната коса прикриваха голотата й.

Никита затвори вратата след себе си. Огледа кабинета внимателно. Нямаше никой друг. През панорамното стъкло видя хора долу — в дискотеката и в ресторанта. Приближи до момичето и спря на две крачки от нея. Тя го гледаше ужасено. Вцепененият й поглед бе забит в пистолета. Сигурно мислеше, че е килър и е дошъл да я убие.

— Как се казваш? — попита Никита, прибирайки пистолета.

— Маша.

— Какво правиш тук, Маша?

— Не знам… Той ме доведе тук… Излъга ме… Той е мръсник и негодник…

— Кой?

— Леонид Иванович… Ох, извинете, не исках да го кажа, изпуснах се, без да искам…

Явно си мислеше, че е човек на Льончик.

— Хубава работа, защо се извиняваш?! Мръсник е той, този Леонид Иванович, знам го. Къде е той?

— Излезе някъде.

— Отдавна ли?

— Не, преди около десет минути. Обадиха му се…

— Кой?

— Откъде да знам. Но дълго се кара на някого по телефона, нарече го глупак. Ядосваше се, че не са успели да пречукат някакъв балък.

Никита веднага разбра, че този „балък“ е самият той и е ставало дума за провалената чистка на ония двамата типове, дето благополучно ги бе превърнал в покойници.