Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Не беше забравил за стоте бона в зелено, дето му останаха от жената в черно на име Зоя. Не само че не ги беше забравил, но и редовно харчеше от тях, така че сумата с всеки изминал ден се стопяваше пред очите му.

— Ама ти сериозно ли?

— Съвсем сериозно.

— Трябва да го обсъдим с Елдар.

— Ами добре, да му отидем на гости.

— Сега веднага ли?

— Голям глупак си, да знаеш! Работата е много сериозна и всяка минута е безценна. Най-късно до утре сутринта трябва да ми дадете отговор вземате ли ме като съдружник, или не. И ако ме вземате, до обяд трябва да оформите всички необходими документи. Е, и да си вземете вноската, естествено.

— Хубаво, да вървим.

Антон му имаше доверие и осъзнаваше много добре колко сериозно са загазили. Затова след около час вече бяха пред блока на Елдар.

Тъкмо влизаха във входа, когато с крайчеца на окото си Никита забеляза в двора да влиза някаква кола. Беше тъмно, но фаровете й въпреки това не светеха. Явно, онези, които бяха в нея, нямаха особено желание да бъдат забелязани.

Веднага след входната врата имаше една към стълбището. Третата водеше към мазето. Никита я дръпна. Като по поръчка, не беше заключена и той я отвори.

— Влизай тук — нареди на Антон.

— Ама не сме насам — запротестира онзи.

— Не позна, точно насам сме. Килърите ще влязат всеки момент.

— Килърите ли?! — ужасен повтори Антон и без да го подканват, се шмугна вътре. Той влезе след него и го дръпна за ръкава, за да не избяга навътре в мазето. Не искаше да се отдалечава много от вратата.

Никита бе държал разговорът му с Антон да не стига до ушите на Льончик, но какво да се прави, явно не било писано да е на неговата… явно са му докладвали и оня си е направил съответните изводи.

Съвсем спокойно, той извади от джоба на якето си чифт тънки кожени ръкавици. После извади пистолета си, сложи му заглушител.

През процепа между вратата и касата видя как във входа нахълтаха двама. Единият бе пъхнал ръка под сакото.

Никита изчака, докато влязат навътре във входа и се качат по стълбите, и с тиха стъпка тръгна след тях. Антон изскочи след него от мазето като сянка. Макар да беше страхливец, поне можеше да се движи тихо и не му пречеше.

Двамата непознати стигнаха до третия етаж и се качиха малко по-нагоре — притаиха се на площадката преди четвъртия.

Елдар живееше етаж по-нагоре. Момчетата явно си мислеха, че Никита и Антон са вече при него, че ще поприказват малко и ще си тръгнат. И тъй като блокът беше пететажен и без асансьор, нямаше да могат да им се изплъзнат на слизане.

Никита обаче не беше балък и нямаше да чака да му теглят куршума.

На третия етаж нямаше лампа, за сметка на това на четвъртия светеше. Затова той бе в по-изгодна позиция. Излезе от тъмнината към осветената площадка. Подозрителните типове не успяха да го забележат веднага.

— Момчета, да не търсите мен случайно?

Той изскочи пред тях внезапно. Въпросът му също беше изненадващ. Но те не се паникьосаха. Единият веднага прецени, че търсят точно него. И нищо чудно, този тип беше същият, когото бе повалил в дълбок нокаут. Неслучайно бе сложил тъмни очила — прикриваше синините си.

Другият също не се стъписа и рязко извади пистолета от сакото си. Но Никита го изпревари. Спокойно насочи дулото към него и натисна спусъка. Куршумът го улучи в челото.

Полуидиотът с очилата замръзна на място като препариран. Беше се ококорил от страх, долната му челюст започна бавно да зейва. Дясната му ръка потрепваше нервно, сякаш се чудеше да хване ли пистолета, или не.

— Защо сте тук? — сякаш приятелски му подмигна Никита.

— Ами просто… — измънка дебилът.

— Просто искахте да ме гръмнете.

— Ами не…

— Просто да ме откарате със себе си.

— Да — хвана се за думите му онзи като удавник за сламка.

— Само двамата ли мислехте да се справите с нас? Я покажи белезниците!

— Какви белезници?

— Нямате белезници значи. А как щяхте да ни приберете тогава? Лъжеш, драги, искали сте да ни убиете. Или само него? — Никита кимна към Антон.

— Ами не…

— Значи само мен. Казвай! Истината ще те спаси.

— Да, теб.

— Льончик ли ви нареди?

— Да.

Никита въздъхна с голямо съжаление.

— Извинявай, братле! — Натисна спусъка.

Пистолетът направи два отката в ръката му. И двата куршума улучиха бабаита в сърцето и той падна покосен на пода.

— Не го излъгах — с потресаващо спокойствие каза Никита на Антон.

Блед като смъртта, той закима.

— Казах му, че истината ще го спаси. Току-виж, тя наистина спасила грешната му душа.