Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Къде е Елдар? — попита Никита.

— Вкъщи си е. Окото му е посинено, устната му е цъфнала. И ребрата го наболяват.

— Не те разбрах.

— Че какво толкова има за разбиране? — Леонид Иванович го разкраси така… Лично…

— Заради мен ли?

— Горе-долу…

— Какво значи „горе-долу“?

— Ами общо взето, започнаха да ни разпитват за теб — кой си, защо си толкова нагъл. После питаха къде живееш. Казахме, че не знаем. Наистина, откъде да знаем къде живееш. Накратко, Леонид Иванович ни се разкрещя. Е, и Елдар не се сдържа вече. Стига, казва, си ни крещял, да не сме ти някакви кучета тука. Ние сме, казва, собствениците на този клуб и имаме право да пускаме когото решим и когато решим. Онези помияри пощръкляха. Събориха го на земята и започнаха да го ритат с все сила. И на мен ми удариха някой и друг шамар.

— Естествено, знам, че има хора, които са си нахални по природа — каза Никита. — Но чак пък толкова…

— Де да бяха само нагли! — възмути се Антон и сниши глас. — Този Леонид Иванович ни използва…

— В смисъл?

— Не той ни пази гърба, а ние неговия. Много пъти съм се замислял защо организира това шоу за момичетата тук. Нито пресата, нито телевизията кани, няма даже зрители. Всичко се прави тайно. А на момичетата им обещава райски живот в чужбина. По-точно обещаваме им ние. Нали работим безплатно като организатори на масови забави при него. Като палячовци и циркаджии, да му се не види. А пък самият той и бойците му гледат да не им се мяркат много пред очите. Защо според теб?

— Защо?

— Ами защото най-хубавите момичета ги извеждат зад граница, а там според мен ги пласират в някой публичен дом. Сигурно вадят добри пари от това. И всичко е скрито-покрито. Момичето посмъртно не може да се измъкне от публичния дом, а дори и да извади късмет и да се прибере, никога няма да хукне в полицията, за да се оплаче. Но ако евентуално някоя от тях се окаже по-смела, ченгетата първо тук ще дойдат. И ще търсят нас с Елдар. Така и така, ще кажат, обяснявайте какво е ставало тук и защо. И какво ще им кажем?

— Е, все нещо ще им кажете. Но всички подозрения ще паднат върху вас. А многоуважаваният Леонид Иванович ще се измъкне сух от водата. Най-много да загуби този клуб.

— Заедно с нас.

— Е, да. Клубът ще бъде обявен на търг. А вас с Елдар ще ви пратят някъде в Сибир, ще организирате нощна шоупрограма в някой пандиз.

— Нали и аз това ти казвам.

Антон изглеждаше много отчаян, направо да ти стане жал да го гледаш.

— Трябва да се направи нещо — каза той с усилие.

— И какво по-точно?

— Не знам.

— Трябва да си смените закрилника, ето какво — подсказа му Никита.

— Де да можехме. Но как?

— Мога да ви посъветвам към кого да се обърнете. Но при всички случаи контрата ще остане у вас. Новите ви закрилници може и да притиснат този кретен Леонид Иванович, но после ще ви поискат такава сума за услугата, че свят ще ви се завие. Може пък да ви се паднат и нормални. Макар че, повярвай ми, добри мутри няма. Точни има, но не и добри.

— И какво да правим?

— По принцип мога да ви помогна — замислено каза Никита. — Трябва да ви помогна, преди тези говеда да си ви очистили.

— Какво говориш! И дотам ли може да се стигне?! — паникьоса се Антон.

— Елементарно, Уотсън. Ще ви очистят говедата, ще си измият ръцете и ще си приберат цялата печалба. За тях това няма да е никак сложно.

— Е, какъв е проблемът тогава? Никита, брат, помогни ни, ако можеш!

— Ами има един проблем.

Той се замисли по-сериозно и подхвана Антон по-отдалече:

— Не мога просто така да се бъркам във вашите работи. Не е редно.

— Защо?

— Подземният свят си има свои закони. Но ако вие с Елдар ме вземете като съдружник, ако ме направите съсобственик на клуба, е друго нещо. Тогава ще имам пълното право да пратя вашите „закрилници“ на онзи свят.

— Ти какво, искаш да ги… Искаш да ги такова… — Антон беше ужасен и не се реши да каже „убиеш“.

— Нямам особено желание, но мога да го очистя твоя Льончик — Никита го изгледа много убедително.

Самоувереният му поглед го поуспокои малко.

— Ама ти сериозно ли?

Вместо отговор, Никита измъкна скрития под якето си пистолет и небрежно го сложи на масата. Антон чак се ококори от учудване.

— Не се притеснявай, може и да не се стигне дотам — успокои го той и го прибра. — Е, какво, ще ме вземете ли за съдружник?

— Но трябва да внесеш задължителната първоначална вноска, няма как…

— Колко?

— Ами поне петдесет хиляди долара.

— Мога да ви дам седемдесет и пет.