Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Аз влизам — заяви той.

— А, нее — препречи му пътя с ръка единият. — Ти не можеш да влезеш. Не си мадама.

— Трябва да отида при Антон и Елдар.

— Кои са пък тези?

— Ами собствениците на заведението.

— И какво от това? Слушай, писна ми от тебе! — изкриви устни в гнусна гримаса охранителят. — Казва ти се, че не може, значи не може. Ела довечера. Това е!

Никита разбра, че е безсмислено да спори с тях. Нямаше да го пуснат. Но точно по тази причина изгаряше от нетърпение да влезе в клуба.

Сети се за аварийната стълба. За целта трябваше да заобиколи сградата. Нямаше проблеми. Вярно, натъкна се на ограда. Но да я прескочи, беше от лесно по-лесно. Ето я и аварийната стълба. Никита се качи по нея на железния балкон. Погледна към вратата. Да! Отворена е!

Той влезе в коридора. Там вече имаше някакъв ред. Стените бяха леко белосани, подовете — боядисани грубо. Вратите също, но на тях нямаше никакви табелки. Отвори едната. Стаята беше празна.

Отвори втората и видя Антон и Елдар. Светлата и просторна стая беше ремонтирана евтино, обзавеждането също беше скромно. Видът на двамата вътре също не струваше, макар да бяха със скъпи костюми.

— Може ли? — попита гостът и влезе в стаята.

— Не трябва да се обръщаш към нас по този въпрос — с горчива ирония каза Антон. — Но влизай, след като си дошъл…

Никита с удоволствие би се отпуснал върху някое меко кожено кресло, но се наложи да се задоволи само с обикновен дървен стол. В кабинета нямаше нито диван, нито кресла. Самите собственици седяха на твърди столове зад евтини бюра.

— Как сте? — поинтересува се приятелят им.

— Подиграваш ли ни се? — попита Елдар, гледайки в краката си. — Не виждаш ли?

— Набутаха ни в кучи гъз — тежко въздъхна Антон. — В кучи гъз… Голямо говедо се оказа този Леонид Иванович…

Антон, изглежда, се изплаши от думите си и предпазливо погледна към вратата.

— Е, това веднага го разбрах — подсмихна се Никита. — Не откриваш Америка. Защо ви ядосва толкова много?

Държеше се самоуверено. Не се страхуваше от всемогъщия Леонид Иванович. Беше спокоен като слон. И това негово спокойствие се предаде на Антон.

— Прави се на много велик, ето защо! — едва не извика той и вече по-смело погледна към вратата.

— Можем да работим само през нощта. Това се отнася и за дискотеката, и за ресторанта, и за бара. А през деня той е абсолютен господар на клуба. Ние трябва да се свиваме като в миша дупка тука. Че той за хора не ни брои.

— Но нали през нощта работата върви?

— Уж върви — сви рамене Елдар.

— Ами поспивайте си през деня до по-късно, а през нощта работете. И без това денем ресторантът ви няма голям оборот, дискотеката пък съвсем не работи.

— Абе какво ти наспиване… Държи ни тука за организатори на масови забави, да му се не види…

— Не ви разбрах.

— Леонид Иванович провежда конкурси тук. Събира момичета от кол и въже от цяла Москва и прави строг подбор на кандидатките. Най-хубавите ще заминат за чужбина. Ще им се даде възможност да сключат изгодни договори с чуждестранни агенции за фотомодели. Е, и момичетата се стараят, драпат със зъби и нокти, за да спечелят.

— За какво му е това?

— Абе кой го знае… — сви рамене Антон. — Може пък да върти бизнес в чужбина. Може наистина да избира най-хубавите момичета, за да ги изпраща в агенциите за фотомодели зад граница и да взема комисиона за това.

— А може просто да ги разиграва — скептично изкриви устни Елдар. — Най-хубавите минават през леглото му. Нали от него зависи всичко. Може заради това да е организирал цялата лудница.

— И освен това не влага нито стотинка в цялата работа. Всичко е за наша сметка — тежко въздъхна Антон.

— Че нали ние водим програмата… — начумери се Елдар.

— Лично ли?

— Ами не, имаме си шоумени за това. Но един вид, ние организираме всичко. Освен това сме нещо като жури.

Антон погледна часовника си.

— Май е време да вървим.

Сякаш за да потвърди думите му, вратата на кабинета се отвори широко. На прага застана един бабаит с кожено яке. Гледа намръщено и надменно, а квадратните му челюсти мързеливо премляскват дъвка.

— Е, к’во става, к’во пра’им? — Думите му прозвучаха крайно високомерно и нагло.

— Да, да, Игор, сега идваме — затрепери гласът на Антон.

— Сега идваме…

— Хайде, по-живо. Момичетата нямат търпение вече. Оо, а кой е тоя тарикат тука?

Погледът на бабаита се премести към Никита и стана заплашителен, очите му се наляха с кръв.