Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Освен това имаше намерение да се захване с бизнес. Вече си бе набелязал някои неща и беше намерил точни хора за работата — специалисти по екскурзии в чужбина. Щеше да намери и други специалисти, които да се заемат с вербуването на момичетата. Щяха да ги изпращат зад граница и да ги продават в местните бордеи на доста прилична цена. Естествено, всичките тези операции щяха да се извършват чрез подставени лица.

Можеше да се захване и с нещо друго, но вече имаше връзки с един много ценен човек. Чрез него в най-близко бъдеще щеше да се свърже с търговците на хора от арабските страни.

Това, че бе наел апартамент за себе си и бойците си, не беше лошо; че на трима бойци се падаше по един джип „Чероки“, а за себе си бе купил мерцедес шестстотин, също не беше зле. Но нали все пак трябваше да се изкарват някакви пари.

Точно по тази причина Кубика в момента беше тук, в това тристайно помещение на втория етаж на някакъв проектантски институт. Това беше офисът на фирмата му, който се състоеше от кабинет за него, стая за бойците му и стая за онези тримата, дето по цял ден организират екскурзии.

В кабинета му всичко беше изпипано до последната подробност — стените бяха облицовани с гипсокартон, таванът беше окачен, первазът — с мрамор, офисът беше оборудван с компютър, телефон, факс. С една дума, всичко като хората. И Тонка точно това му казваше, че е станал човек.

Кубика седна в удобното си кресло, отпусна се в него, качи краката си върху бюрото и ги изтегна хубаво. Един вид, вече беше господин. Само госпожица му липсваше…

Приятното му уединение беше нарушено от Хлебарката.

— Да му се не види, страшен мъжкар си, честно! — изкиска се Кубика, когато го видя.

Мъжага с червено сако за хиляда долара, със златни ръкавели, часовник „Ролекс“. Вместо вратовръзка — тежък златен ланец. Беше се понаконтил с една дума. А преди изглеждаше като абсолютен въшкар.

Но времената се бяха променили. Солиден бизнес — солиден вид.

— От мъжкар го чувам — каза Хлебарката и се пльосна на дивана, премятайки крак върху крак.

— Е, какво ще кажеш за моята дупка? — Кубика обгърна с очи кабинета си.

— Абе нещо не ме кефи — смръщи нос Хлебарката. — Много е скучно тука…

— Копеле, честно, само ти го забеляза. Скучно е, точно го каза.

— Няма простор тука.

— Да, наистина, няма простор.

— Бях в една кръчма — сякаш между другото подметна Хлебарката. — Готина кръчма…

— И какво?

— Бях само в кръчмата де, но има и дискотека. Да ти кажа, много ми хареса… С една дума, повиках собственика на моята маса и тактично го попитах дали си има гръб. А той ми отговори, че нямал. Е, и аз му казах, че без гръб не може. А той, казва, разбирам, така е. Пуснах му мухата, че познавам един авторитетен човек, който може би ще се съгласи да му пази гърба. С една дума, след няколко часа трябва да отскочим до тази кръчма.

— Ти какво, за мен ли си му казал?

— Че какво толкова?

— Абе за какво ми е да си губя времето с някаква си там кръчма. Мутрите да се занимават с това. Вече ми е под достойнството. Ти какво, не схващаш ли?

— Добре де, какво подскачаш толкова? Аз ти говоря за пари, а ти се ядосваш. С една дума, тази кръчма трябва да я вземем.

— От какъв зор?

— Има много добър ресторант — просторен. Ще можем да се събираме цялата компания, да пием водка, да закачаме мадами. Освен това залата, в която е дискотеката, също е доста голяма. През деня можем да събираме мадамите там, един вид, ще им организираме конкурси за красота. А най-хубавите значи ще ги избираме за работа в чужбина.

— Голяма зала, казваш… Да организираме конкурси за красота… — замисли се Кубика. — Знаеш ли, това, което ми говориш, звучи много разумно.

— Че кога съм ти говорил глупости? Вземай я тая кръчма. Ти ще си й гръб — ти ще си й собственик. Каквото искаш, това ще правиш в нея.

Точно след два часа Кубика вече говореше с две момчета

— Антоша и Елдар. Типични балъци. Даже не се наложи да ги изнудват. Кубика само смръщи вежди и ги огледа надменно от главата до петите и край — на смотаняците им се разтрепериха мартинките. Поднесоха му кръчмата си на тепсия. Предложиха му петнадесет процента.

Парите в случая не го интересуваха и той веднага се съгласи.

— Това е невъзможно — каза чичо Гошо.

Каза го спокойно, в гласа му не се усещаше почти никаква емоция. Преди казваше: „Не може да бъде…“, а още по-преди същото това нещо не просто го казваше, а направо го подвикваше в изблик на безкрайно възхищение и учудване.