Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Ами всичко е наред — каза той.

— Май трябваше да те вземат в казармата по едно време…

— И ме взеха. Вече повече от година, откакто ми порасна косата.

— С какво се занимаваш?

— Ами с нищо. Засега.

— А работа търсиш ли си?

— Не.

— Сигурен ли си?

— По-сигурен не мога и да бъда.

— Защото можехме да ти предложим нещо.

— Дял от бизнеса ви ли?

— Е, не…

— Извинявайте тогава.

— Няма нищо, извинен си — ухили се до ушите Антон.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето му. За момент се загледа втренчено към входната врата. След това се надигна от мястото си и върху лицето му се изписа лицемерна радост.

Никита проследи погледа му и видя същия онзи Леонид Иванович. С него бяха още три яки момчета.

Льончик — Никита не можеше да нарече по друг начин този нещастник — приближи до Антон с важна и тежка стъпка, като господар. Антон му протегна ръка, но онзи сякаш не я забеляза.

— Ами обмислих нещата и реших… — Говореше така, сякаш всяка негова думичка е безценна перла. И не беше никак щедър на думи. — Накратко, този кабинет ми харесва.

— Леонид Иванович, на нас също ни харесва.

Антон явно не разбра думите му. За сметка на това Никита го разбра. Прекалено добре познаваше живота от другата страна.

— Момчета, че на мен ми е все едно дали ви харесва, или не — презрително изкриви устни Льончик.

Той изгледа Антон и Елдар така, сякаш не са собствениците на заведението, а някакви пълни мизерници. А пък той, видите ли, е най-великият на света и всички трябва да му се подчиняват и да му се кланят.

— С една дума, изчезвайте оттука. Кабинетът вече е мой.

— Но позволете… — възмутено източи врат Антон.

— Не позволявам! — избухна Льончик.

Сграбчи Антон за ревера, отлепяйки го от земята, и го разтърси силно.

— Ще дойда точно след час, вече да ви няма тука.

Отблъсна го с погнуса, обърна му гръб и излезе от кабинета.

Антон и Елдар загубиха и ума, и дума. Стояха като покосени на местата си и безизразно гледаха как покровителят им си тръгва.

— Как така да изчезваме… — промърмори накрая Антон.

— Гони ни оттук — обясни му Елдар. Или го каза на себе си.

— Това е безобразие…

— Не, братле — поклати глава Никита. — Не е безобразие. Това е произвол. Попаднали сте на безскрупулен бандит, само това ще ви кажа.

— И какво да правим сега? — затюхкаха се Антон и Елдар в един глас.

— Ами нищо. Сега… Имате ли други свободни помещения?

— По принцип да. Има цял коридор със свободни стаи.

— Хайде, да отидем да погледнем!

Тримата излязоха от кабинета, слязоха във фоайето, оттам се качиха на втория етаж. Тръгнаха по един коридор, дълъг около десетина метра. Имаше четири врати. Завършваше с врата към балкона, от който се спускаше аварийната стълба. Никита забеляза, че тази врата, кой знае защо, не е затворена.

Елдар и Антон явно не са имали много време да се занимават с тази част на сградата — стените на коридора бяха на груба мазилка, на всяка крачка се въргаляха строителни боклуци. А и в стаите беше пълен хаос — имаше още доста работа по тях.

Но бяха просторни и светли. По всичко личеше, че тук е трябвало да бъдат кабинетите на администрацията на киното.

— Нищо, ще вземем още един кредит — успокояваше се Антон. — Ще наемем още строителни работници и всичко ще бъде окей.

— Но онзи кабинет си е по-хубав — обречено въздъхна Елдар.

— Хайде сега, това, че сте загубили един кабинет, не означава, че сте загубили всичко — каза Никита. — Е, добре, момчета, разполагайте се тука, а аз ще вървя.

Нямаше работа при тях. Пък и те явно се дразнеха от него в момента. Много ясно — бе станал свидетел на позора им.

Четвърта глава

Следващия път, когато Никита отново посети „Феерия“, беше точно след две седмици. Не отиде толкова заради обеда, колкото да провери как са приятелчетата му. Все пак се бяха забъркали в доста неприятна история с този техен „покровител“.

Веселата примигваща реклама пред клуба караше минувачите да извръщат глави. Отлично настроение двадесет и четири часа… Но пред входа стояха двама набити охранители с кожени якета. На лицата им беше изписано презрение към всичко, в ръцете си държаха мобилни телефони. Беше много вероятно под якетата да имат и по един пищов.

— Къде отиваш? — спря го единият.

— Ами в ресторанта.

— Какъв ресторант? Ресторантът работи само вечер.

— Нали уж двадесет и четири часа…

— Това беше преди. Сега не е така.

Изведнъж отнякъде се появиха три красиви момичета. С делови вид показаха на охранителите някакви бележки и онези ги пуснаха да влязат. Никита забеляза как се спогледаха с подли и похотливи погледи.