Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Чичо Гошо държеше тир, който преди това принадлежал на някакъв спортен клуб. Сега в него можеше да тренира всеки любител. Плащаш си, вземаш спортния „Марголин“ и стреляш колкото ти душа иска. А ако станеш партия с чичо Гошо и си платиш малко повечко, може да ти даде и боен пистолет.

Никита идваше два пъти седмично при него. Трябваше да поддържа формата си. Защото животът беше сложно нещо. Трудно е в наши дни да се живее без пистолет. Особено ако знаеш, че съседът ти се е въоръжил с картечница.

Понякога Никита стреляше просто за удоволствие, понякога показваше висока класа. Стреляше с два пистолета с интервал между изстрелите секунда и винаги уцелваше десетката. Или стреляше едновременно по няколко мишени, със същия интервал. И отново улучваше само десетката. Чичо Гошо беше свикнал с това и вече много рядко му се възхищаваше.

Никита остави пистолетите и свали наушниците си.

— Това е невъзможно — повтори чичо Гошо.

— Възможно е.

Никита много пъти му беше обяснявал, че се е научил да стреля така в казармата, че е служил на войсковото стрелбище и по цели дни е правел само това. Чичо Гошо го разбираше, но не вярваше, че можеш да станеш толкова добър стрелец само за някакви си две години.

— Талант имаш, приятелю.

Никита по принцип не спореше с него, когато му говореше така. Може пък наистина в миналия си живот да е бил някой „ворошиловски стрелец“ с голям стаж.

Веднага след като свърши с тренировката в тира, той тръгна към вкъщи. Но не се прибра веднага. Спря пред нощния клуб. Реши да обядва там…

На Никита му харесваше във „Феерия“. Антон и Елдар бяха дали всичко от себе си, за да създадат този клуб. Бяха го направили така, че да ослепява с великолепието си.

Онзи ден бе прекарал почти цяла нощ в клуба. Поседя малко на бара в дискотеката, после мина през ресторанта, накрая погледа малко стриптийз. Антон и Елдар бяха много заети, нямаха време за него. Затова се забавляваше сам.

Беше обед и в ресторанта нямаше почти никого. Никита седна на една маса. И на мига отнякъде се появи Антон. Даже изпревари сервитьора.

— Аа, Никита! — здрависа се той с него и го потупа по рамото.

— Как ме видя?

— Ами погледни нагоре — показа той към мястото в залата, където някога се е намирала апаратната за прожектиране на филмите.

На мястото на отвора за прожекционните апарати беше монтирано огромно огледално стъкло. Беше затъмнено и скриваше всичко, което се намира зад него. В това Никита се убеди, когато влезе в самото помещение.

Оказа се, че е кабинетът на Антон и Елдар. Стените бяха облепени със скъпи тапети, офисът — обзаведен с най-модерни мебели и техника. С една дума, всичко беше на ниво.

Помещението не беше много широко, но за сметка на това беше доста дълго. Скоро Никита разбра, че то върви не само по протежението на ресторанта, но и на дискотеката, която също се виждаше много добре през едностранния прозорец.

На мекия удобен диван в кабинета се беше разположил Елдар. Когато Никита влезе, той стана и му подаде ръка. И му намигна — демек, сядай някъде, братле, чувствай се като вкъщи.

— Харесва ли ти офисът ни? — Антон гордо обходи кабинета с ръка.

— Супер е. Целият ви клуб ми харесва, много.

— На всички им харесва.

— Сега ще ни донесат нещо за хапване — осведоми го Антон сякаш между другото.

Никита седна в едно удобно кресло до масата. Оттук имаше прекрасна панорама към празната дискотека.

— Ако знаеш само, Никита, колко пари хвърлихме за този клуб — каза Антон.

— Сами ли ги изкарахте?

— Ами да! Продадохме на много изгодна цена сума ти вагони с водка. На много изгодна. А после, ако щеш вярвай, съвсем случайно ни изпадна тази сграда. Бащата нали е в комисията по обществена собственост.

— Ето! А ти казваш, че ви е изпаднала съвсем случайно — подсмихна се Никита. — Приватизирахте ли я вече?

— Ами не, засега сме още под наем. Но с право на изкупуване. Още е рано обаче да се купува. Всичките ни спестявания са пуснати в оборот. А с печалбата се налага да погасяваме лихвите по кредитите. Но нищо, скоро ще си стъпим на краката. И дълговете ще си върнем, и сградата ще купим.

— За жълти стотинки, нали?

— А, виж, това е фирмена тайна.

— Е, то се знае.

— Еех, скоро и ние ще заживеем добре, Никита! Слушай, приятел, а при теб как вървят нещата?

Най-после дочака тези два надути пуяка да се поинтересуват и от неговите проблеми. Че иначе само за себе си говореха — „ние“, та „ние“. Никита, впрочем, не им се сърдеше. Не обичаше да му се бъркат в личния живот. Освен това Антон и Елдар, въпреки всичките си недостатъци, бяха точни момчета.