Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Тази нощ беше спал с една такава, „достойна“. Много качествено си свърши работата момичето, какви ли не акробатични номера му показа. Беше много щастлива, когато Кубика я включи в списъка. И още много щеше да има да се радва…

В кабинета му влезе Хлебарката. След него се дотътри и Френския. Физиономията му — цялата в синини, едва се държи на краката и виновно избягва погледа му.

— Какво става? Защо не започваме? — попита Кубика.

— Ами… такова… попречиха ни — отговори Хлебарката.

— Кой?

— Ами ей тоя го питай — посочи той Френския.

— Е, казвай! — погледна го Кубика.

— Ами… такова… с една дума — започна Френския, престъпвайки от крак на крак, — отидох при тези, при нашите балъци. Хайде, казвам, идвайте да веселите народа. И гледам, някакво момче седи с тях. Уж били учили в един институт.

— Дай по-накратко.

— Ами накратко… започна да ми се отваря нещо…

— И напердашил Френския яката — подсмихна се Хлебарката. — Напердашил го и изчезнал по аварийната стълба.

— Разбрахте ли кой е?

— Ами… сега… такова… Търговеца се опитва да разбере от балъците.

— После ще разбере. Нека тези клоуни да отиват да веселят мадамите.

— Разбрано.

Хлебарката и Френския излязоха.

След малко балъците се появиха в дискотеката. Физиономиите им — едни кисели, гледат наплашено. На сцената вече бяха излезли двама дисководещи от техния екип. Четиримата щяха да се заемат с момичетата — да ги разделят на групи, да им дадат наставления, да ги накарат да вървят в кръг, съблечени по бикини. А Кубика беше просто един зрител. Той щеше да избере най-добрите. А най-хубавата сред най-хубавите щеше да нареди да доведат при него.

Със зарибяването на момичетата са занимаваха изцяло балъците. Те бяха и персонал. А зад граница групите бяха изпращани от туроператорите. Ако евентуално станеше някаква грешка, цялата вина щеше да падне върху тях, а Кубика щеше да излезе сух от водата. Точно по тази причина бойците му — елитът на организацията му — не се мяркаха пред момичетата. Само Кубика беше на топа на устата. И то тогава, когато някоя от красавиците се въртеше на шиша му.

Но нямаше от какво да се страхува. Толкова добре задоволяваше мадамите, че те за нищо на света нямаше да го посочат с пръст на ченгетата.

Между другото, беше принуден да прави големи жертви заради тях. Вместо с кожено яке, в момента беше облечен с червено сако за две хиляди долара. Момичетата обожаваха мъжете с червени сака.

Всичко вървеше добре. Инцидентът с Френския не му развали настроението. Но за всеки случай трябваше да намерят изрода, който се е осмелил да му посегне, и хубаво да го накажат. Че как иначе? Никой не можеше така безнаказано да се подиграва с хората му.

Никита нямаше никакво намерение да се крие от Льончик и верните му песове. Ако им трябваше за нещо, ето го, беше тук, в клуба.

Бе се върнал там вечерта, когато входът беше отворен за всички. Плащаш си и влизаш.

На входа стояха някакви горили — страшни, смръщени, — но не онези, които не го пуснаха през деня. Тях никъде не ги видя. В едната половина на фоайето работеше барът. От дискотеката ехтеше ритмична музика, а в ресторанта някакво трио свиреше лека и приятна мелодия.

Клубът се посещаваше основно от „златната младеж“ — стилно облечени момичета и момчета, сред които преобладаваха важни богаташки синчета с цветни сака и джиесеми. И мутри не липсваха — накъде без тях.

Беше пълно с хора — всички маси в ресторанта и в барчето бяха заети, и дискотеката не беше празна. Но онзи кретен Леонид Иванович с изродите му го нямаше никъде.

Никита си намери място на една маса във фоайето, до бара. Още не беше изпил и кутийка бира, когато някой го хвана за рамото. Обърна се с престорена небрежност, но вътрешно беше целият под напрежение.

Пред него стоеше Антон, блед като платно.

— Ей, братле, защо си толкова блед? — попита го Никита.

— Ами видях те и…

— Какво, да не ме вземаш за привидение вече?

— Ами не, не те вземам. Още не си станал привидение. Но може и да станеш.

— Ако ме види Леонид Иванович ли?

— Правилно, позна. Хайде, да се махаме оттук.

Антон го хвана нервно за ръката и го помъкна след себе си. Никита помисли, че ще го изведе навън. Но не, поведе го към кабинета си. Качиха се на втория етаж, тръгнаха по коридора. Той беше осветен и Никита забеляза, че върху прозореца и вратата на балкона са сложени решетки.

— Много сте бързи — посочи ги той.

— А ти как мислиш. Всичко е заради теб. За наша сметка.