Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Така си е, Москва не е Бобровск. Тука ченгетата не са някакви духльовци.

— Е, какво, да не би да не го издухаха! — засмя се гръмогласно Кубика. — Бобровските момчета не са като московските, нас не можеш да ни спипаш толкова лесно. Ама добре ги наредихме, а?

Бе изцапал ръцете си с кръв на ченгета, а това беше непростимо. Сега щяха да го преследват настървено. Но на него не му пукаше. Не се страхуваше от ченгетата. От никого не се страхуваше.

Вече трети месец беше в столицата. Взе си къща под наем в едно село близо до Москва. Живееше заедно с Тонка и бойната си бригада. Нямаше намерение да се връща в Бобровск.

Никой не го беше гонил от родния му край, той сам го напусна с дузина от най-добрите си бойци. Останалите ги остави да стопанисват града. Само че момчетата му не се задържаха много. Нападнаха ги от всички страни — и ченгетата, и бригадите на Кръстника от областния град. Заедно с тях биха помели и Кубика, но той се спаси навреме.

Разбра, че рекетът и охраната не бяха за него. За тази работа трябваше да имаш свои територии, да се разбираш със съседите си, да слушаш по-големите босове. А Кубика не искаше нито да се съобразява с някого, нито да пази поведение пред когото и да било. Той беше волна душа, с никого не можеше да живее в мир и разбирателство.

Бе започнал с грабежи и пак с това се занимаваше. А защо не? Само за ден почти два милиона долара бе изкарал. А от камъчетата се облажи с пет и половина милиона. Рубините пък бяха за два и половина милиона. Луди пари бе направил. Дори и всички обекти в Бобровск и Копит да рекетира, и след сто години нямаше да може да събере толкова. А сега ги бе спечелил за секунди.

— Само шестстотин хиляди долара? Това последната цена ли е? — Очите на брадясалия дебелак с големи рогови очила светеха от алчност.

Секса всячески се стараеше да изглежда като наивен глупак.

Почти от месец баламосваха този шаран. Веднага щом научиха, че проявява интерес към скъпоценните камъни, го взеха на мушка. Подкупиха секретарката му и още един негов подчинен. Проучиха всичко за него отвътре. И със сигурност установиха, че шестстотин хиляди долара е максимумът, който може да даде за камъчетата. Затова му поискаха точно толкова.

С него се срещна Секса. Показа му стоката — купчина скъпоценни камъни на снимка. И цяла пачка със снимки, на които всеки камък беше сниман поотделно. Такава беше предварителната уговорка. Шаранът имаше собствена фирма, и то доста печеливша. Имаше и охрана — двама здравеняци с погледи на ченгета. Явно от бившите. Беше се застраховал за всеки случай.

Кубика нареди на Секса да му покаже скъпоценни камъни за три милиона долара. Нека алчността заслепи разума му. А дебелакът разбираше от скъпоценни камъни. Беше му ясно, че струват много повече от шестстотин хиляди. И май беше захапал здраво примамката.

Секса беше сигурен, че шаранът се е хванал на въдицата, и Кубика му вярваше. Макар някакво червейче да го глождеше отвътре. Че рискуваше, това беше ясно. Но за да спечелиш, трябва да рискуваш.

Той попита Секса:

— Кога?

— Утре в единадесет часа, в офиса му.

Срещата в офиса свеждаше до минимум вероятността да им направят някой номер. Ако шаранът имаше намерение да ги изиграе, щеше да избере друго място за среща. Някое затънтено местенце например.

Виталий Александрович Николаев имаше намерение да купи едра партида рубини. Младежът му поиска само шестстотин хиляди долара. А стойността на камъните, ако не бяха фалшиви, гонеше три милиона. Изгодата беше петкратна.

Само след час и половина този младеж трябваше да дойде със стоката. Вчера го бе предупредил, че ще бъде с охрана. Щели да го придружават трима. Той, разбира се, се доверявал изцяло на Виталий Александрович, но все пак трябвало да вземе някакви мерки за безопасност.

Виталий Александрович не бе възразил. Той нямаше намерение да разиграва продавача. От негова страна нямаше да има никакви форми на агресия, нито пък щеше да му пробута фалшиви долари. Но виж, дали момчето беше честно, не се знаеше.

Някъде преди месец в Москва имаше подобен случай. Даваха го по телевизията. Някаква фирма купила партида рубини, платила си, а престъпниците прибрали и парите, и стоката. И оставили планина от трупове след себе си.

Той си имаше лична охрана — три здрави момчета, бивши спецназовци. Но ако продавачът, току-виж, разполага с по-голяма сила зад гърба си?

Виталий Александрович въздъхна и протегна ръка към телефона. Имаше добър познат в милицията. Може пък да му помогнеше с нещо…