Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Аз не съм местен — каза онзи, избягвайки погледа му. — Нямам жилище и живея тук.

Да бе, точно в тоя обор. Веднага му повярва, няма как.

— Недей да лъжеш. Всичко знам за тебе, кучи сине! Хайде, отиваме в апартамента ти! Трябва да направим обиск, един вид…

— А заповед имате ли?

Намери какво да попита. Нима наистина ги вземаше за ченгета? Отдавна вече трябваше да се е сетил, че не са такива.

— Имаме — изкриви устни Кубика и показа с поглед автомата си.

Достатъчно убедителна заповед за обиск.

Но се наложи да се помъчат малко, преди президентът да им каже адреса си. Удряха го основно по топките — много ефективно средство за опресняване на паметта.

Взеха го със себе си, за да им покаже пътя. И другия, заместника му, също го напъхаха в колата. С него щяха да си поговорят по пътя. Че нали и при него трябваше да направят обиск.

Какъвто беше офисът, такъв беше и домът на пленника — апартаментът беше много стар, не видял ремонт от сто години, а мебелите — пълно демоде.

— Дай да не си губим времето. Показвай направо къде криеш мангизите и камъчетата — с престорено уморен поглед го изгледа Кубика, когато влязоха в апартамента.

— Абе нищо нямам, ви казвам… Търсете, ако искате. — Онзи чак се разплака от яд.

— Ще потърсим — кимна Кубика. — Само че първо ще те гръмнем.

Това прозвуча доста убедително. И неочаквано за всички президентът падна на колене пред тях.

— Недейте…

Най-после разбра, че не са никакви ченгета. Тъпанар!

— Тогава показвай скривалището.

За да го подкани да побърза, Дамаджаната му вкара още един шут в топките и нещата се задвижиха. Тайникът беше зад една врата, скрита с шкаф. Тя водеше към таен изход. Блокът беше стар, строен още преди революцията, така че нямаше нищо чудно в това.

Кубика мереше камъчетата не с карати, а с шепи. Една шепа, две шепи, три шепи.

— За два милиона са — изстена мъжът и зарони едри сълзи.

А когато Пукотевицата започна да брои парите — от тази благодат имаше достатъчно в тайника — онзи направо се разрева с глас. Бяха осемстотин и четиридесет хиляди долара — добра печалба.

Президентът не можеше да спре да плаче. Кубика знаеше много ефикасен начин да го накара да се успокои. Изведоха го на стълбите в тайния изход и го застреляха. След това затвориха вратата към тайника и върнаха шкафа на място. Щяха да го намерят чак когато засмърди на мърша.

Вицепрезидентът живееше в район Черьомушки, в стандартен дванадесететажен блок. Показваше им пътя с голямо нежелание. Ако Търговеца не беше опрял нож в голия му тумбак, сигурно изобщо нищо нямаше да им каже.

Пристигнаха до блока с две коли.

Кубика действаше бързо и експедитивно. Цялата му свита нахлу във входа с автомати в ръце. И точно това го спаси, когато отгоре и отдолу изведнъж се появиха три ченгета с бронежилетки и автомати.

Но Кубика не можеш да го хванеш неподготвен. Момчетата му бяха винаги нащрек и оръжието им беше винаги готово за стрелба — не им бяха нужни никакви предпазители.

Двете страни откриха огън едновременно. Във входа се вдигна страшна пукотевица и цялото пространство наоколо се изпълни със свистящи и пищящи куршуми.

Паднаха им се някакъв особен чешит ченгета. Убиха две от момчетата му, а после нервите им не издържаха. Единият, прострелян в черепа, остана на място, а другите двама се стрелнаха надолу по стълбите. Но Кубика нямаше намерение да ги остави да избягат. Хукна след тях. Спря, когато ги уби.

Бе загубил двама от бойците си — Дамаджаната и Валето бяха ранени смъртоносно. Бяха очистили и вицепрезидента, но това не беше тежка загуба. Така или иначе, вече не можеше да вземе мангизите и камъчетата от него.

Би трябвало да завлекат Дамаджаната и Валето долу и да ги качат в колата. Не биваше да ги оставят тук. Но сега нямаше време за това. Трябваше да изчезват колкото се може по-бързо. Докато не беше дошла следващата партида ченгета.

— Извинявайте, момчета! — Кубика ги погледна студено.

Нито мускул не трепна на каменното му лице, когато простреля в главата първо единия, а после и другия. Уби най-добрите си дружки със собствените си ръце. Но му беше все едно.

Бандата вече излизаше с колите от двора, когато покрай тях профучаха две полицейски коли с буркани.

— Ченгетата! Помияри… — прецеди през зъби Търговеца.

Той караше уверено, само дето не знаеше накъде отива.

Москва за него беше тъмна Индия.

— Веднага са ни надушили, гадините — съгласи се Кубика. — Бързо ни намериха.