Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Ей, к’во пра’ите, верно…

Това беше последното, което успяха да кажат мутрите от Копит. Момчетата на Кубика им се нахвърлиха вкупом, размятаха ги на всички страни и започнаха да ги налагат с ритници. Онези само викаха от болка и стенеха. После утихнаха и стоновете.

Напердашиха ги от все сърце. Пребиха ги до смърт. Случват се и такива неща понякога.

— Нищо, да му е за урок на Пахом — ухили се злорадо Кубика, гледайки безжизнените мутри.

И продължи нататък. Свитата му тръгна след него. С победоносна стъпка, минаха през целия пазар и ошушкаха до стотинка търговците.

С пазара приключиха. Можеха да продължат настъплението. Но първо трябваше да изчакат, за да разберат как ще реагира на атаката им Пахом.

Кубика и момчетата му се настаниха удобно по колите. Запалиха двигателите, но никой нямаше намерение да си тръгва. Във всеки джип имаше по двама души с автомати — от лявата и от дясната страна. Пълнителите бяха заредени, предпазителите — свалени, всичко беше на линия. Ако евентуално копитските мутри решаха да ги нападнат, или още по-лошо, ако се явяха ченгета с бронежилетки и калашници, разговорът с всички тях щеше да бъде много кратък. Бобровските мутри нямаха намерение да се церемонят с никого.

След около петнадесет минути към пазара се приближиха две скъпи западни коли. От тях слязоха няколко напомпени бабаити с бръснати вратове — петима биячи и бригадирът им. Жалко, че Пахом не бе дошъл лично да проучи случая. Кубика чакаше точно него.

Копитските мутри тръгнаха към пазара. След около петнадесет минути се върнаха. Някакъв клошар изплашено им посочи с пръст колите на бобровските мутри.

Бригадирът и биячите тръгнаха към тях с плаха стъпка. Хвана ги шубе. Вече бяха разбрали, че бобровската групировка няма намерение да се шегува с тях. Ако можеха да си плюят на петите, щяха да го направят веднага, но ги досрамя.

Кубика слезе от колата, когато копитските мутри бяха вече съвсем близко. След него се изтърси и цялата агитка — двадесет момчета с насочени пистолети и автомати.

— Е, какво, ще си полафим ли? — подигравателно попита той бригадира.

Онзи стана по-блед и от смъртта, но се опитваше да се държи на положение.

— Кои сте вие? — попита го с пресипнал глас.

— Ние ли? Аз съм Кубика, а това са моите момчета. Защо, нещо не е наред ли?

— Защо очистихте хората ми?

Беше загубил и ума и дума от страх. Разбра, че си има работа със самия Кубика. А след като бобровските мутри бяха видели сметката на бригадата на Кръстника, името му звучеше още по-страшно.

— А защо не? И теб ще очистим. Ама не, първо ще ни заведеш при Пахом. А тези, виж, не ни трябват — Кубика посочи биячите му.

В същия момент скочи рязко към бригадира, сграбчи го за яката и с едно движение го вдигна във въздуха. Трясна главата му в железобетонния уличен стълб и го метна на земята.

— На него му провървя! — злобно изръмжа той, обръщайки се към осъдените на смърт биячи. — Е, какво, момчета, нали искахте да нападнете бобровските мутри? Ами нападайте ни де, какво чакате?!

Той мръдна леко встрани, за да направи място на бойците с автоматите. А те вече се бяха прицелили.

— Абе какво правите, бе?! — извика ужасен един от копитските бабаити.

Но вопълът му беше заглушен от грохота на картечните откоси. Желанието на Кубика беше удовлетворено — още пет трупа.

— Ами това е, няма ги вече твоите говеда! — каза той на изплашения до смърт бригадир. — Да вървим при Пахом. Ще ни покажеш къде живее.

Онзи започна да кима бързо с глава — демек да, ще ви кажа всичко, само не ме убивайте…

Пахом, копитският бос, живееше в двуетажна къща в покрайнините на града. Не беше лоша къщурката. И със сигурност се охраняваше. Наплашеният бригадир каза, че в къщата има половин дузина бойци, всички въоръжени. Само че на Кубика не му пукаше изобщо. Дори и хиляда главорези да има вътре, пак щеше да тръгне в атака.

Той беше готов веднага да щурмува къщата. Но Хлебарката го посъветва да намерят отнякъде един камаз и да го пуснат срещу портата. Щяха да я избият с един удар и след това да влязат съвсем спокойно.

Да намерят камаз, им трябваха точно десет минути. Заплашиха шофьора, наредиха му да се качва в камиона и да кара срещу портата. Свърши си работата както трябва чичката, не се изложи.

Камазът повали портата и веднага след него в двора нахлуха хората на Кубика.

Бойците на Пахом бяха изненадани от неочакваната атака и се отбраняваха слабо. Кубика загуби само трима от своите, преди Пахом да вдигне бялото знаме.