Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Дум-дум! Убита си, маце! — изсмя се той гръмогласно, сваляйки пистолета надолу. — Ще дойдеш с нас.

Първо щеше сам да я оправи, а после да я хвърли на тълпата. Щеше да накара момчетата да се бият за нея и който победи в турнира — щеше да я получи като награда.

— Как се казваш?

— Аня.

От кабинета се чу изстрел. Ама че изроди! Да не би да са гръмнали новобогаташа?

Не, бяха очистили още един от телохранителите — шестия по ред. Новобогаташът си шушукаше нещо с него, когато момчетата нахлуха в кабинета. Сега церберът му се пържеше вече в ада.

— Айде, мухльо! — Кубика направи зверска физиономия и вдигна пистолета. — Давай парите!

Пред него вече не стоеше онзи наперен и горделив мъжага, а някаква отрепка с подмокрен памперс.

— Да, да… Колко…

— Я по-добре, такова, направо отваряй сейфа!

Кубика кимна към никелираната вратичка в стената. Точно така, беше сейф. А там със сигурност имаше мангизи.

Беше прав. В сейфа имаше пари, и то доста. Онзи извади две пачки и ги сложи на масата. Във всяка имаше по пет хиляди долара. Никак не беше зле.

— Малко са! — Кубика скочи към мъжа и със засилка му вкара един юмрук в ченето.

Ударът запрати нещастника чак в другия край на кабинета и той се сгромоляса с трясък на пода. Кубика провери сам сейфа и намери още десет хиляди.

— Малко са! — Той отново насочи пистолета.

— Още ще ви дам! Колкото поискате, толкова ще ви дам!

— Нищо не искам от теб! — Кубика и натисна спусъка.

Нека всички знаят, че той не прощава никакви обиди.

Чакаха Кубика извън града, до Комаринското езеро. В една „Нива“ с жабешко зелен цвят седяха две момчета. И двамата бяха младши офицери на служба в някакъв оръжеен склад. Търгуваха с оръжие. Че защо да се бъхтят, след като имат възможност да изкарат някой лев на черно.

Шапкарите явно се поизплашиха малко, когато от двете лади шестици се изтърси цяла тълпа яки момчета с оръжие. Обкръжиха ги и ги взеха на мушка.

— Покажи стоката! — Кубика приближи към нивата с бавна и тежка крачка.

— Няма проблем…

Шапкарите се опитваха да се държат на ниво, но очите им шареха изплашено напосоки.

Те отвориха багажника и Кубика погледна вътре. Единият шапкар отметна покривалото.

Там имаше автомати „Калашников“ модел АКМ. Вече бяха свалени от въоръжение, но това в никакъв случай не принизяваше достойнствата им. Но не бяха десет.

— Колко са?

— Ами успяхме да вземем повече. Двадесет парчета са.

— Много добре. Вземам ги всичките.

— По хиляда гущера на парче, както се разбрахме — каза шапкарят и очите му присветнаха алчно.

— Става.

— И патрони имаме. По три долара бройката. Пълнители също.

Кубика даде знак на момчетата си и те пренесоха в колите автоматите, четирите сандъка с патрони и двадесет кобура с празни пълнители.

След това извади парите — десет хиляди долара.

— Имам само за десет автомата. Повече нямам — каза той.

— Е, нищо, утре ще ни ги дадеш — угоднически се усмихна офицерът.

— А не, братле, нямам време да се занимавам с вас.

Той отново даде знак, на който двама от бойците му реагираха моментално. Четири изстрела. По два на всеки шапкар. Офицерите паднаха на земята с пробити черепи.

Че какво, понякога е по-добре да си оправиш сметките с куршум, отколкото с пари.

На следващата сутрин нахлуха в Копит. Бяха с пет коли, във всяка от които имаше по пет човека с оръжие. По-добре щеше да е за ченгетата, ако не ги закачат. Те бяха закоравели главорези, от нищо не се страхуваха и нищо не можеше да ги спре.

Насочиха се директно към градския пазар. Спряха пред главния вход. Автоматите оставиха в колите, взеха само пищовите. Всички бяха облечени с кожени якета, с пистолети в кобурите или на кръста — на когото както му е удобно.

Кубика предвождаше цялата свита. Минаха през сергиите за зеленчуци и веднага се натъкнаха на четирима бабанки с бръснати вратове. Физиономиите им едни угоени, на вратовете им висят златни ланци — в час са с нещата, с една дума. И гледат надменно Кубика — не знаят още, че с тях е свършено.

— Кого търсиш? — надуто попита единият.

— Ами точно теб търсим, говедо! — изкиска се Хлебарката. — Дойдохме да те очистим.

— Слушай бе! Я си мери приказките!

— Не ги слушай! — Кубика рязко скочи към мутрата.

Без да му дава да се опомни, той го сграбчи за яката и му

удари главичка в челото.

Здраво бичме беше, но не можеше да се мери с Кубика, моментално се сгромоляса в безсъзнание на земята.