Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Тонка подскачаше върху него като обезумяла. Гърдите й едри и пищни — радост за окото. По израза на лицето й личеше, че си умира от кеф. Сякаш цял живот е мечтала да бъде с Кубика и е изгаряла от любов към него. И чудото най-после е станало и те са заедно.

Кубика обаче не можеш да го минеш толкова лесно. Той знае много добре защо Тонка му се е увесила на врата.

Преди даже не го поглеждаше, с копеленцата на Сивия движеше. Ама Кубика сега беше най-големият тежкар в града. А Тонка, хитрата кучка, си знаеше интереса. Само при мисълта, че излиза с най-големия мафиот, можеше да свърши от кеф. Мръсница, с една дума.

Кубика знаеше много добре каква дребна душица е тя, но не я разкарваше. Кой каквото ще да казва, но беше най-готината мадама в града. И се чукаше страхотно. Защо да изпуска такова парче?

Тонка започна да стене, да трепери, да се тресе цялата — на това тя му викаше оргазъм. После се отпусна с цяло тяло върху него, притвори очи и замърка — преструва се, че й е много хубаво.

Кубика беше изпразнил оръдието само минута преди това. Затова вече беше с ясни мисли, мъглата на екстаза се беше изпарила от съзнанието му.

— Ей, брат ти нали се върна скоро от казармата? В десантни войски ли беше?

В момента го вълнуваха по-злободневни неща. Те постоянно го вълнуваха. Даже през нощта, когато вече отдавна беше време за сън, той мислеше само за работа. И сега, когато беше с жена в леглото, пак за това мислеше.

— Да — някак сънено му отговори Тонка. — Здраво момче е и се бие добре.

— Е, и с какво се занимава сега?

— Ами с нищо… Седи си вкъщи. Дрънка на китара и пуфка „Прима“ по цял ден.

— Да взема да си поговоря с него.

— Ами да! — зарадва се Тонка. — Яко момче е, може пък да ти свърши работа!

Ама че глупачка. Чуди се как да набута брат си при мутрите. Мисли, че животът им е песен, вечен празник. То това да не е баница — режи, пък яж?

Кубика беше абсолютен господар в града, но не се чувстваше в безопасност и постоянно се страхуваше. Само че страхът му беше разумен и го подтикваше към действие.

Предчувстваше, че ще се случи нещо лошо. Очакваше опасността да дойде от големия град. Областният град беше под контрола на един от кръстниците на мафията, който следеше зорко положението в цялата област. Казват, че не можел да търпи произвол и безчинства.

А пък Кубика си бе позволил да ликвидира Сивия на своя глава. А такива като него ги притискаха в ъгъла. Ако разбира се, имаше с какво да ги притиснат. А големият бос имаше достатъчно власт да го направи. Или ченгетата можеше да насъска срещу него, или да му изпрати няколко от ударните си бригади. Кой знае защо обаче, не изпращаше никого.

Може пък ликвидирането на Сивия да му се разминеше безнаказано. Ама може и да не извадеше късмет. Затова, докато още има време, действаше с пълна пара.

Всичко, което биячите му събираха от рекет, се влагаше моментално. Купуваше лади шестици и деветки. Колите не бяха нови — правеше го, за да спести някоя рубла, но бяха в движение. Купи и десетина уоки-токита.

Но най-важно за него беше оръжието и момчетата. Уличните хулигани му вършеха идеална работа. Хем главите им празни, хем нямат спирачки. Пък ако им уредиш малко тревица и им пъхнеш пистолета в ръцете, тогава нищо не може да ги спре, дай им само да пречукат някого.

Кубика разчиташе и на спецназовците, и на миналите казармата. За да учат младежта как се стреля с автомат и пистолет.

В една гора извън града бе направил нещо като военна база и двама бивши спецназовци вече обучаваха там младите момчета. Че как иначе, неговите бойци трябваше да могат и да стрелят, и да убиват. Там държаха и оръжието на групировката. Имаше и една барака за Кубика. Той не се стремеше към разкош. Неговата стихия беше бандитският живот. Привличаше го самата дейност, а не толкова благата, които получаваше от нея. Беше роден за бандит. И това се усещаше най-силно тук, сред дивата природа, далеч от града.

Не живееше сам в първобитното си жилище, с него беше и Тонка. „Животът с любимия е рай дори и в барака“ — бе му изтърсила тази глупост тя. Да бе, любимия, веднага й повярва. Никакъв рай не е тук за нея.’Чака тя Кубика да забогатее малко, да си вземе хубава западна кола, да си купи някоя луксозна къща с поне десетина стаички. Може пък и да дочака — кой знае. Сега беше лято — в гората беше приятно, но през зимата… Впрочем, можеше и през зимата да остане тук, стига да имаше полза от това. А полза имаше. Кубика се страхуваше да се установи в града. Там от всяка улица, от всеки ъгъл го дебнеше опасност, а тук, в гората, се чувстваше неуязвим. Сложил беше въоръжени постове на подстъпите към лагера, всички имаха радиостанции и ако евентуално възникне някаква опасност, веднага можеха да му сигнализират. А бягството по тайната пътека през блатата не беше проблем за неговата пехота. Но защо да бягат? Винаги имаше десетина добре въоръжени бойци подръка. Без да се броят онези, които даваха караул. А в града имаше още десетина момчета, които обикаляха обектите и стрижеха овците. Днес беше Хлебарката с верните песове. Късно вечерта трябваше се върнат в базата. Утре щеше да ги смени бригадата на Търговеца — също десетина момчета. Все пак не можеше да остави града без надзор.