Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Минаха около два или три часа преди да реши, че вече може да я има. В последния момент обаче момичето се изплаши от нещо и плахо се опита да се освободи от прегръдката му. Но все още беше в плен на насладата. Той можеше и да не забележи притеснението й и да я обладае, но го забеляза веднага и я разбра. Тя искаше да му се отдаде, но се страхуваше от нещо. Може би на следващия ден щеше да се обвинява, че се е предала толкова лесно.

Никита продължи да я милва, но вече не правеше опити да проникне в нея. Скоро разбра, че Роза му е благодарна за това. Той постъпи така, както би постъпил всеки истински мъж в случай като този.

Заспаха чак призори в нейното легло. Той така и не успя да я има истински, но мъжката му гордост не беше накърнена. Точно обратното, още повече се издигна в собствените си очи.

Събуди го приглушеният глас на Роза, идващ откъм другите стаи. Тя говореше с някого или в хола, или в кухнята.

Страшно му се спеше. Нищо чудно — беше още осем часът сутринта. Той се обърна на другата страна и пак притвори очи, но нещо не му даваше да заспи. Неволно се заслуша в разговора.

— Нали знаеш, че трябва да приключим с тази работа колкото се може по-бързо — каза някаква жена.

По гласа й личеше, че не е възрастна.

— Знам — отвърна Роза.

— Ами какъв е проблемът тогава?

Настъпи мълчание.

— Ще го направя — чу се накрая гласът на Роза. — В най-скоро време.

Никита имаше чувството, че тя всеки момент ще се разплаче.

— Ами направи го тогава, моля те! — При цялата си добронамереност, гласът на непознатата звучеше непреклонно и повелително. — И то колкото се може по-скоро. Не може да подвеждаме така хората.

— Ами ако тези хора вече ги няма?

— Няма значение. Длъжни сме да го направим. И ще го направим! Как вървят нещата в академията?

— Горе-долу добре…

— Е, това е, извинявай, но трябва да тръгвам.

Непознатата гостенка си тръгна. След малко Роза влезе в стаята. Никита лежеше по корем, забил глава във възглавницата, сякаш спи. Не чу нещо кой знае колко тайно, но все пак бе неприлично да се подслушват чужди разговори. Нека тя си мисли, че спи и не е чул нищо.

Няколко минути момичето стоя до вратата. Мълчаливо. После изведнъж въздъхна тежко, даже изхлипа. Приближи се до леглото, легна и се притисна към Никита. Цялата трепереше. Той се обърна към нея и я прегърна. Докосна с устни очите й и усети, че са навлажнени. Роза плачеше.

— Как сте, мамо?

— Много добре, синко.

Ако майка му беше казала „всичко е наред, синко“, Никита би се разтревожил. Така би казала само в случай, че са станали заложници на мутрите.

— Ами чудесно тогава. Скоро ще намина, чакайте ме.

Остави слушалката и облекчено въздъхна.

При него всичко бе наред, никой не го търсеше, и при родителите му също всичко бе нормално.

Днес чакаше гости в квартирата си. Бе настоял Роза да му погостува и тя се бе съгласила.

Приготви празнична вечеря, нареди масата. А ето я и нея. Беше безбожно красива, слабичка и миловидна. Разтапяше се от нежност, като я гледаше. Идеше му да я грабне на ръце, да я вдигне, да я притисне силно към себе си и да я целува, целува…

Вечеряха и разговаряха за някакви незначителни неща. После се случи онова, което беше логично да се случи. Той я занесе в спалнята си и я положи внимателно на леглото.

На нощното шкафче до себе си сложи наченатата бутилка шампанско. Донесе две високи чаши и ги напълни. Но дори не успя да отпие — долепи устни до нейните и се впи в тях ненаситно, като вампир, жаден за свежа кръв.

Докосваше я нежно и внимателно, боейки се да не допусне дори едва забележима проява на грубост. Нашепваше й красиви и възвишени слова. Но не й се призна в любов, въпреки че вече я обичаше. Едно любовно признание в този момент можеше да изглежда доста фалшиво — само като начин за по-лесно постигане на целта.

Както и предната нощ, Роза леко потрепна, когато беше готов да проникне в нея. Той можеше да сломи съпротивлението й само с едно леко движение. Но спря. Защо да бърза? Та нали пред тях имаше цял един живот…

Продължи да я гали, отново й нашепваше красиви фрази. Но не вкуси от забранения плод — сърце не му даде.

Беше й хубаво. Усмихваше се доволно, в очите й се четеше блаженство. После изведнъж се разплака. Обърна се по корем, покри глава с ръце и зарида.

— Какво има, мила моя? — учуден попита Никита тихо.

Роза не му отговори и се разплака още по-силно.

— Да не би да съм те обидил с нещо?

Тя поклати отрицателно глава и продължи да плаче.