Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Никита събра плодовете в празна торбичка и я подаде на момичето.

— Ето, заповядайте, сега няма да се разпилеят…

— Благодаря — каза тя, протягайки ръка към плика.

Но Никита го дръпна към себе си — навреме съобрази, че е прекалено тежък за такова крехко и фино същество като нея.

— Искате или не, длъжен съм да ви помогна — реши той и й се усмихна.

Никога не беше предполагал, че в него дремят такива нежни чувства. И кой знае защо, докато я гледаше, изпита непреодолимо желание да се грижи за нея. Ех, тази норма да се спазва благоприличие. Ако не беше тя, с удоволствие би я вдигнал на ръце и би я понесъл, ако ще, на край света.

Тя, изглежда, почувства душевния му порив и бледото й красиво личице изведнъж поруменя. В очите й се появи сърдечност.

— Знаете ли, живея далече. Но можете да ми помогнете да ги занеса до колата.

Виж ти, значи е с кола.

— Ваша ли? — неочаквано за себе си се развълнува той.

— Да.

— Или на мъжа ви…

Разбра причината за вълнението си — изведнъж се изплаши, че красавицата е омъжена. Какво му ставаше?

— Не съм омъжена — срамежливо се усмихна тя. — Живея сама…

— Аз също — изтърва той, без да иска. За да се измъкне от неловката ситуация, попита: — Къде е колата ви?

— Ето я.

Момичето му посочи бяла лада осмица. Беше съвсем нова, в купето все още миришеше на пластмаса и изкуствена кожа. Никита вдиша с пълни гърди приятния мирис и остави плика на седалката. Чаровната непозната вече седеше зад волана.

Беше пъхнала ръка в дамската си чанта, която висеше на рамото й. Сигурно си търсеше ключа.

Но докато го търсеше, се замисли за нещо и при това внимателно се вгледа в лицето му — сякаш се опитваше да разбере що за човек е — дали е добър, или е средна хубост.

Не можеше да откъсне очи от нея. Не го интересуваха душевните й качества. Беше уверен, че тя е най-доброто, което би могъл да има. Гледаше я и й се възхищаваше. На лицето му сияеше усмивка, в очите му се четеше възторг.

— Да си вървя ли вече? — попита я плахо и с явно нежелание да си тръгне.

— Ами да, довиждане — сякаш се опомни тя. — Благодаря ви.

— Няма защо.

С печално изражение, Никита понечи да затвори вратата, но изведнъж зарадван се сети за нещо.

— Да, извинете, забравих да ви попитам как се казвате…

— Роза.

— Какво красиво име.

— А вие?

Изглежда, и Роза нямаше голямо желание да се отърве от него.

— Никита. Може просто Ник.

— Хубаво, Ник, ще го запомня.

— Роза, далече ли живеете наистина?

— Да.

— Във висок блок ли?

— Да, във висок. Защо питате?

— Ами бих искал да разбера дали ще се качвате с асансьор, или пеша.

— Честно казано, живея на висок етаж, на предпоследния. Но имаме асансьор. Да не би да искате да ми помогнете?

— Знаете ли, с удоволствие бих го правил до края на живота си.

— Звучи много романтично — свенливо се усмихна тя.

— Може пък да опитаме…

Тя се замисли за миг и след кратка пауза кимна утвърдително.

— Ами да опитаме…

Окрилен, Никита се намести на седалката до нея.

През цялото време, докато пътуваха, той я омайваше с какви ли не лирични дитирамби. Чувстваше се като пълен идиот, но му беше все тая. Единственото, от което в момента се страхуваше, беше да не загуби Роза.

Даже не си спомняше как пристигнаха в дома й. Едва ли след това би познал двора на блока. В кабината на асансьора виждаше само едно — очи с неземна красота. Потъваше и се губеше в тях целият.

За случилото се след това имаше само откъслечни спомени. Разбира се, оцветени в розови краски. Роза го въведе в апартамента си, покани го да седне в хола, направи кафе. Седяха на дивана и пиеха с наслада ароматната напитка. Говореше й за нещо красиво и романтично, а тя го слушаше в захлас, цялата поруменяла. В един прекрасен миг Никита усети, че е започнал да говори в рими. Нещо за „чудното мигновение“ — стиховете на Пушкин от училищната програма. Роза го слушаше унесено, а очите й горяха пламенно. Беше им хубаво заедно. И някак от само себе си се получи така, че малката й топла ръчичка се озова в неговата длан.

Времето летеше неусетно. Никита даже не разбра кога е дошла вечерта, а след това и нощта. А той продължаваше да седи на дивана с чаша кафе пред себе си, което отдавна беше изстинало.

Беше гладен. Но май не го забелязваше.

— Ами аз сигурно ще тръгвам вече…

Трябваше да приложи голямо усилие върху себе си, за да се пробуди от този прекрасен сън наяве.

— Да, късно е вече…

Роза като че ли също се опомни и излезе от сладкия унес. Красивите й очи вече не искряха влюбено, изпълниха се с тъга. Не искаше той да си тръгва.