Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Мамка му! — възхитено подвикна онзи, като го отвори.

— Какво! — скочи Кубика.

— Какво, какво! Сандъчета с „маслини“…

В сандъчетата имаше патрони за автомат и пистолет. Имаше и няколко с гранати.

— Никак не е зле, наистина! Но къде са самите пушкала?

Отвориха дивана и в търбуха му откриха цял арсенал — десет късоцевни автомата „Калашников“, а пистолетите — с лопата да ги ринеш: две дузини „Стечкин“, ТТ и „Макаров“.

— Е, не, братлета, това си е същинско съкровище, честно!

— Кубика едва се сдържаше да не изреве от радост колкото му глас държи.

Значи все пак не бяха проследили напразно тези изроди. Имало е защо да ги разкрасят така. Сега имаха достъп до арсенала на Сивия. Колко ли човека ще могат да се въоръжат?

Кубика започна трескаво да пресмята наум. Десет автомата, двадесет и пет пистолета, значи — почти четиридесет!

Кубика и четиридесет мутри — не звучеше никак зле, нали!

Абе защо досега изобщо си беше губил времето с глупости? Все с несериозни неща се бе занимавал — обираше разни случайни типове. Ами че той разполагаше със седем отлични момчета. Освен това Пачата и Капитана му бяха партия, а пък те си имаха собствени банди. Вярно, улични бандити, крадци на дребно, но ако се слееха с бандата на Кубика, щеше да се получи внушителна групировка. Почти двадесет биячи, всички въоръжени. Абе кой е Сивия, че ще се разпорежда в целия град! Време беше да си омита крушите оттука. Стига толкова, вече трета година се правеше на цар, ама всичко си имаше мярка в крайна сметка.

— Днес ще трябва да отскочим до една кръчма — заяви Кубика.

— Да, верно, трябва да го полеем! — ухили се с олигофренична усмивка Хлебарката.

— Тебе, верно, май са те ударили с нещо тежко по главата като малък — завъртя пръст до слепоочието си Кубика.

Но Хлебарката всъщност беше прав. Случаят наистина трябваше да се полее. Щяха да го полеят, в кръчма, но не с водка, а с кръвта на копелетата на Сивия.

Между другото, първо трябваше да изпробват пушкалата.

Кубика взе едно ТТ, свали предпазителя, сложи патрон в пълнителя и отиде в кухнята. Намери там празна пластмасова бутилка и пъхна дулото в нея. Взе втора бутилка и отиде при едната от мутрите на Сивия.

— Ей, к’во пра’иш, бе! — дръпна се назад онзи с обезумели от ужас очи.

И двамата се бяха свестили вече. Бяха ги зарязали в кухнята със завързани ръце и крака.

— Ами чудя се дали тази играчка може да стреля, или не

— ухили му се през зъби Кубика.

— Абе луд ли си?! Стреля, гаранция ти давам!

— Ся ша видим! — Той се прицели и натисна спусъка.

Бутилката в случая служеше за заглушител. Куршумът безшумно мина през нея и моментално проби черепа му — прониза го от край до край и избълва от него някаква тъмна кървава маса, която оплеска целия радиатор зад гърба му.

— Наистина! Стреля. — Кубика погледна другата мутра с демонична усмивка. — Може пък останалите патрони да са халосни.

— Недей, моля ти се, а?! — разхленчи се онзи и започна да пълзи заднишком, опитвайки се да си спаси кожата.

Но каквото и да прави, не може да избяга надалеч.

— На, вземи! — Кубика сложи другата бутилка върху дулото и подаде пистолета на Секса.

Онзи го взе, без да задава излишни въпроси, и даже не изчака да му дадат знак за начало. За секунди се прицели и простреля другия в главата. Направи го толкова спокойно, сякаш цял живот беше убивал.

Да, биваше си я бандата му. С такива момчета можеше далеч да стигне.

Преди в Бобровск имаше само един ресторант. А отскоро се появи още един. „Мерцедес“. Ако попитаха Сивия защо го е нарекъл така, нямаше да може да отговори. Въпросният ресторант нямаше никакво отношение нито към автомобилите, нито пък към известната немска фирма. Но на Сивия си му харесваше и това е. Вари го, печи го, но нямаше да промени името.

Бе направил заведението с парите от общата каса на групировката, но се чувстваше като негов абсолютен господар. Всичко тук беше предвидено за разтуха на душата. Имаше обща зала с около петнадесет маси и сепарета за по-специални клиенти и друга, в която можеше да се поиграе на рулетка. С момичетата също нямаше проблеми. Само намигваш на сервитьорката и веднага ти довеждат каквато мадама пожелаеш — блондинка, брюнетка, ако щеш, и негърка. Вярно, за негърка трябваше да се отскочи чак до областния град, но той не беше далеч — час път натам и толкова обратно.

Сивия имаше нещо от сорта на офис в ресторанта, който се състоеше от две стаи — в едната беше кабинетът му, в другата стояха трима биячи на пост и праскаха карти. Но Сивия рядко беше в кабинета си. Повече му харесаше да седи в общата зала, заобиколен от мутрите си.