Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

А пък Кубика си се прибираше към вкъщи и не му пукаше за нищо. Не се страхуваше от ченгетата. Надушваше ги от километри. Ако бяха оставили следи, щеше нещо да го стяга под лъжичката. Но сега беше спокоен, значи всичко беше наред. Съвестта не го мъчеше. Какво пък е това съвест?

Стигна до техния блок към полунощ. Ето я вехтата сталинка с олющена мазилка, двор с беседки, оградени с асма, слабо светеща улична лампа. А ето го и ветеранът запорожец, който от сто години стои на трупчета там. Беше свикнал отдавна с тази жалка гледка, но не беше свикнал да вижда в двора западни коли. Пред техния вход беше спряло почти ново БМВ. Когато мина край него, вратата се отвори и от колата се изтърси Тонка. Дрехите й бяха изпомачкани, сякаш цял ден са я клатили на задната седалка.

Красиво момиче. Беше с къса поличка — крачетата й едни грациозни, дълги до сливиците. Потничето й педя — пъпчето й се вижда, а гърдите й подскачат ли, подскачат под него. Блондинка. Кубика беше луд по нея. Но тя не му пускаше. Един вид, грозен бил.

— Е, какво, коте, начука ли се? — усмихна й се озъбено той и я плесна по дупето.

— Изрод! — изпищя Тонка.

— Недей да пищиш много, да не те опъна още тука!

Вече си представяше как ще й вирне краката направо на пейката.

— Ей, пич, ти на какъв се правиш, бе? — обади се груб глас от колата.

— К’во каза? — Кубика със сила отблъсна момичето и се обърна към джипа.

От него слезе дебеловрат бабаит с напомпени мускули и габарити на щангист тежка категория. И Кубика обаче не беше някой слабак. Неслучайно още от малък по цял ден киснеше в мазето, вдигаше тежести и биеше по един чувал с пясък колкото сили има. А и по природа си беше набитичък. Сега беше на двадесет и две и имаше сили да пребори не един, а двама такива като този.

Тежкоатлетът стъпи само с единия крак на земята, с другия не успя. Кубика рязко скочи към отворената врата, притисна го към облегалката, хвана го за врата и започна да му вкарва с все сила крошета в мутрата.

Би го, докато онзи не се свлече в безсъзнание. Направо му размаза физиономията. Да се научи, изродът, на кого може да се отваря и на кого не.

Кубика изрита вече безжизненото тяло с крак и се обърна към Тонка. Тя го гледаше с ококорени от страх очи, сякаш виждаше чудовище.

— Е, какво, кучко, мислеше да насъскаш чукача си срещу мен, а?

Присви злобно очи, опитвайки се да изглежда страшен пред наплашеното момиче.

— Аз… Аз нищо не съм мислела да… — заекна тя.

— Тръгвай тогава! — кимна той към входа. — Ся ша ти го мушна между зъбите.

— Не искам! — изпищя Тонка и изведнъж хукна да бяга презглава.

Шмугна се във входа и не се видя. Но Кубика го домързя да тича след нея. Къде щеше да му избяга? Нали живееха в един блок. Пак щяха да се засекат някой път.

Обърна се отново към джипа. Готина кола, нямаше спор. Но я караше някакъв издокаран новобогаташ, а може да беше и някой от мутрите на Сивия.

Градът им не беше много голям, но не беше и много малък — все пак беше районен център. Сивия беше бос на местната групировка — около петнадесетина ояли се мизерници.

Засега и за двамата имаше място под слънцето — те ръсеха бизнесмените по един начин, Кубика и момчетата му — по друг. Ето днес например бяха избомбили точно такъв новобогаташ, ама му видяха и сметката, без да искат. Но пък се облажиха с парици.

Оня сигурно е бил под закрилата на Сивия. Но на Кубика изобщо не му дремеше. Да му пикае на сивия бизнес на Сивия, както и на това копеле тука.

Кубика погледна безжизнения тежкоатлет и се усмихна злорадо. Приближи се до него, разкопча си дюкяна, извади си го и пусна една вода. Ороси го, както се казва.

Оказа се, че жълтата течност имала животворна сила. Тежкоатлетът изведнъж се размърда, започна да разтърква мокрите си очи. Но веднага получи шут в главата с носа на обувката и отново притихна.

Е, стига толкова, довърши го. Вече можеше да се прибира. Нямаше да е лошо да му пребърка джобовете и да претърси колата. Но това щеше да е прекалено явен обир и веднага щяха да го свържат с него. А при тези обстоятелства нямаше да е никак сложно да го открият.

Спа до обяд.

Закъде да бърза. Нямаше работа, нито си търсеше. Само глупаците блъскат и се бъхтят за стаж и пенсия. А той не беше толкова глупав. Можеше и да е пълен идиот, но пипето му сечеше. Затова си живееше безгрижно. Пийваше водчица с момчетата, с тревица си угаждаше на душицата, правеше си кефа с разни курви — е, докато имаше пари. Като свършат, просто отиваше и си вземаше. Като вчера например — отидоха и си взеха колкото им трябваше.