Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Финалният удар на гонга обяви края на двубоя. Никита победи.

След спаринга треньорът му дойде при него.

— Изобщо не мога да те разбера — каза му сякаш с упрек. — Ти си не просто боец, а машина. Можеше да го смачкаш този мухльо, да го размажеш на ринга. Можеше да го нокаутираш сто пъти, а не се възползва нито веднъж.

Никита само сви рамене и простодушно му се усмихна.

— Нокаутът е лошо нещо. Лошо за него, де — посочи той победения, който вече се присъединяваше към отбора си. — А и боли много. Пък той нищо лошо не ми е направил.

— Абе какво значение има направил ли ти е нещо лошо, или не! Просто ти провървя. Ако ти се беше паднал някой по-силен противник, щеше да те размаже като палачинка на ринга.

— Голяма работа, щеше да победи, и това е.

— Абе ти си чуден човек. Нима ти е все едно дали ще победиш, или не?

— Ако от този бой зависеше животът ми, щях да направя всичко възможно, за да победя. Иначе е просто игра.

— Това е спорт!

— Правилно, спорт е. Извинявай, Петрович, но не смятам, че това е начинът един мъж да се самодокаже. За мен спортът е средство за поддържане на добра форма, нищо повече.

— С това твое отношение не мога да те взема на спартакиадата в Петербург.

— Че аз и не искам да ходя, Петрович.

Никита отново сви рамене равнодушно и обърна гръб на треньора си.

Някога, още преди казармата, когато тренираше бокс, победата беше най-важното нещо за него. Тогава беше готов на всичко, само и само да победи. Не щадеше нито съперника, нито себе си. Но сега му беше някак все тая дали ще надвие, или не. Но никога не пребиваше противника си до смърт. Разбира се, ако онзи не му е направил нищо лошо.

Никита си взе душ, преоблече се и излезе от залата.

Беше есен, септември. Природата вече заспиваше, изпадайки в унес от тихото шумолене на листата. Слънцето все още грееше ярко, небето все още не беше затлачено от сиви дъждовни облаци. Но в душата на Никита беше сиво и мрачно.

Заради Марта.

Беше минала почти година, откакто бе изчезнала. Нямаше никакви новини за нея — нито лоши, нито добри. Като детектив, продължаваше да я търси. Но всичко беше напразно.

За да убие времето, се занимаваше с кикбокс. Този ден бе приключил с тренировката. Вече можеше да се прибира. Качи се в колата си и потегли. И апартаментът, в който живееше, и ладата, която караше, бяха на Марта. Никита с удоволствие би й ги върнал, само да се върне.

Вече беше в района си, когато вниманието му привлече ярка реклама — „Нощен клуб «Феерия». Ресторант. Качествена руска кухня. Дискотека. Оазис на страхотно настроение двадесет и четири часа“.

Само преди няколко месеца на това място имаше недостроено кино. Явно бяха достроили сградата и я бяха пригодили за нощен клуб.

Фасадата беше много красива, облицована с мрамор, с големи огледални прозорци, сияещи от чистота. Вратата на централния вход блестеше като злато, огряна от слънчевите лъчи. Пред нея стоеше пиколо. Вярно, не беше човек, а манекен. В парадната си униформа отдалеч изглеждаше доста внушително и в същото време забавно.

Някога Никита бе мечтал да притежава нещо от сорта на този клуб. Дори бе готов да се захване с това. Цялата работа обаче излиза доста скъпичко. А той нямаше чак толкова много пари. Някои са имали, успели са, направили са го. Изведнъж му се прииска да посети този „оазис на страхотно настроение“.

Защо пък не? И без това трябваше да хапне нещо. Какъв беше проблемът, тук имаше всичко — и ресторант дори. А колата? О, отсреща имаше съвсем приличен паркинг.

Никита паркира, слезе, заключи колата, включи алармата и с лека стъпка тръгна към парадния вход. Направи масльонка по носа на манекена и влезе.

Преддверието беше светло, просторно и много уютно — кожени дивани до стените, позлатени кристални полилеи, пъстър килим на пода. Още щом влезе, насреща му се притече младо момче с черни панталони и бяла риза с папийонка. Усмихва му се до ушите, но погледът му остана равнодушен.

„Здравейте“, „Заповядайте“, „Много се радваме на посещението ви“ — все дежурни и нищо незначещи фрази. После започна по същество.

— Извинете, но в момента можем да ви предложим само услугите на бара. Дискотеката е във вечерната програма.

Момчето го изгледа доста красноречиво. Никита разбра намека.

Беше с късо кожено яке, под което имаше най-обикновена тениска, сиви широки дънки и маратонки. Облеклото му беше спортно и очевидно не толкова представително. За дискотека може и да става, но за ресторант не беше много подходящо. В скъпите ресторанти ходят важни личности. Никита явно не беше причислен към тази категория.