Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

А можеше да го очисти и без каквито и да било разговори и обяснения. Но този вариант отпадаше. Ловеца трябваше да знае защо е наказан.

— Лягай долу, гадино! — нареди му злобно Никита.

Онзи затрепери от страх и послушно легна на земята, но продължи да го гледа от долу. В очите му сякаш се появи учудване.

— Да не мислиш, че ми трябва Ковача — подсмихна се Никита. — Сбъркал си. Точно ти ми трябваш.

Никита нареди на Кузя да претърси труповете.

— Само не пипай пистолетите, че нали знаеш, стрелям доста бързо.

Кузя претърси телохранителите на Ловеца и у двама от тях намери по чифт белезници. С единия, младокът прикова ръцете на Ловеца, а с другия краката му. Допълнително ги затегна с кожен колан. Ловеца се приви на две. Дали му беше удобно, или не, Никита не го беше еня.

Вече не държеше Кузя на мушка и му нареди да докара колата. А той отиде при Ковача, извади от джоба си автоматично ножче и оголи острието му.

Ковача започна да се върти нервно. Явно си мислеше, че иска да му резне гръкляна. Но грешеше. Искаше просто да пререже въжетата на краката му.

— Ръцете засега ще ги оставим така — каза Никита.

— Кой си ти? — попита Ковача.

— Добър въпрос. На добри въпроси отговарям веднага. Казвам се Никита. От частна охранителна агенция съм. Мила познаваш ли я?

— Мила ли? Каква Мила…

— Толкова бързо ли забравяш жените, с които спиш? И които след това възнамеряваш да убиеш?

— Аа… Мила… Кой ти каза, че искам да я убия? Просто исках да си поговоря с нея. Да разбера защо ме изигра така подло.

— Питай мен. Аз ще ти кажа.

— Е, казвай.

— Не Мила те е изиграла. Подвели са я. Тя няма нищо общо. Казвам ти го съвсем сериозно.

— Вярвам ти — кимна му Ковача.

— Искаш ли да останеш жив? — с мила усмивчица го попита Никита.

— Да!

— Правилно, животът е хубаво нещо. С една дума, ти не пипаш Мила. Забравяш за нея. А аз не закачам теб. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се, няма проблем.

— Имай предвид, че ако ме излъжеш, изобщо няма да се замисля и директно ще стрелям. Предполагам, не се съмняваш в това.

— Не се съмнявам.

— Ами отлично тогава.

Веднага щом ладата се появи, Никита отиде до нея, свали клошарските дрипи, взе дрехите си и се преоблече. После се приближи до Ковача, сряза въжетата на ръцете му и го накара заедно с Кузя да напъхат Ловеца в багажника.

Потеглиха. Караше Кузя, Ковача седеше до него, а Никита беше отзад. Така беше най-удобно да ги държи под контрол. Изхвърли картечните пистолети, остави си само един обикновен.

Вече бяха на шосето, далече от сметището, когато покрай тях профуча полицейска кола и зави в онази посока. Възможно ли бе някой от клошарите да е извикал ченгетата? Това впрочем малко го вълнуваше.

— Значи с теб се разбрахме, Ковач. Ти не пипаш Мила, а аз теб.

— Разбрахме се. Само едно ми кажи, братле, защо ти е Ловеца.

— Това е личен въпрос. Не се притеснявай, ще бъде решен летално.

— Какво?

— Ами така, ще го гръмна тоя твой Ловеца.

— Да взема да го очистя аз, а? Че нещо много ме сърбят ръцете.

— Не. Личните си проблеми ги решавам сам.

— Само да не го пуснеш!

— Няма.

— Ами супер тогава. Искаш ли да се видим някъде после, аз черпя. Ще поседим, ще си полафим, ще се повеселим с някоя друга мадама, а?

— Ще си помисля.

— Помисли, помисли!

Никита нареди на Кузя да спре колата. Онзи направи каквото му наредиха.

— А ти, братле, си помисли как ще се прибереш до вкъщи сега — каза Никита на Ковача, когато го оставиха на околовръстното шосе, и му мушна в ръката петдесет долара за път.

— Е, хайде, чао!

Ковача ни най-малко не се възмути, че не го закараха до вкъщи. И на Луната да го бяха оставили, пак щеше да се радва, стига да е жив.

Кузя остана с Никита и го закара до вкъщи.

— Нали знаеш, че не трябва да се връщаш при Ковача — каза му Никита.

— Защо?

— Ами нали го предаде. Както и да го усукваш, това направи. Или той може би прощава такива неща.

Получи безмълвен отговор. Кузя се сви целият на топка, ченето му започна леко да потреперва. Ясно бе, че Ковача няма да му прости предателството.

Но след малко се сети нещо.

— А може пък нищо да не разбере — с надежда го попита той. — Стига ти да не му кажеш…

— Че аз няма да му кажа, няма. Но виж, приятелчето ти… Онзи, как беше… Славян…

— Славян ли?! Ама ти нали го…

— Не, не съм. Жив е твоят Славян. Лежи в апартамента ми и подпикава паркета.

Кузя въздъхна тежко. За него явно щеше да е по-добре, ако Славян беше мъртъв. Ето такова е то братството между мутри. Всички са партия, докато не замирише лошо. Веднага щом стане напечено, започват да се самоизяждат като паяци в буркан. Никита го знаеше от опит.