Бойците още не бяха успели да заемат позиции, а редиците им вече бяха оредели с четирима. Гранатите повалиха още един. Останалите петима не поеха риска да тръгнат в атака. Стреляха напосоки, отбранявайки се, и отстъпваха назад към единственото укритие — дерето. Но само трима успяха да стигнат до него.
Край, престрелката свърши. В ръцете на Валера моментално се появи портативна видеокамера. Първо засне бойното поле отдалече, а след това с Коля и Саша отидоха до взривените коли. Иля пак долепи око до оптичния прицел — ако стане нещо непредвидено, трябваше да пази гърба на момчетата. В колите или някъде до тях беше възможно да са останали ранени бойци. Щяха да ги довършат, а после да заснемат на касета убитите, за да докажат успеха на операцията пред посредника на Ловеца.
За всеки покойник — по десет хиляди долара. Тази формула беше в главата на Иля, когато се свързваше по джиесема с човека на Ловеца. Освен това седемдесет бона за Ковача, към когото с момчетата му щяха да тръгнат всеки момент.
Жора Банников някога беше работил в милицията като началник на пътен патрул. Ползваше се с добра репутация, докато в един момент не се пристрасти към алкохола. Оттогава всичко тръгна надолу. Пропи се, изгониха го от работа. Стигна дотам да работи на бунището. Пак добре че не стана клошар. Но въпреки всичко беше паднал почти до това ниво. Стана пазач на сметището, имаше едно фургонче с пристройка към него. Беше въоръжен с пушка едноцевка за защита на народната собственост от разхищение. Освен това разполагаше и с щат от охранители клошари. Поселището им, състоящо се от няколко ръждясали фургона, се намираше на две крачки от бунището.
Жора не бе спрял да пие, но си вършеше работата съвестно. Когато му доведоха оня здравеняк с очи на престъпник, той разбра, че този ден не трябва да близва нито капчица. Трябваше да пази това момче като зеницата на окото си. Едни познати му платиха, за да го наглежда. Цели двеста долара му дадоха. Трябваше да докаже, че си е заслужил парите, и да свърши работата както трябва.
А му се пиеше, та две не виждаше. Но нали си имаше помощници — Шнура и Питката, двама клошари. Бяха му предани като кучета.
Остави ги в пристройката да пазят пленника, а пък той… Какво му пречеше да си пийне, след като работата беше организирана както трябва?
В момента Ковача изобщо не мислеше кой и как го е предал на тези изроди, които го докараха тук. Интересуваше го само едно — да се измъкне от тази тъмна и воняща дупка.
Но как да го направи, след като трябваше да мине през съседната стая във фургона, където седеше чичка с физиономия на ченге, пък имаше и оръжие. А ръцете и краката на Ковача бяха завързани здраво с тънки, но дяволски яки въжета. Възлите бяха направени така хитро, че при всяко по-рязко движение тъничките въжета се врязваха още по-силно в плътта му.
Мъжът с оръжието като че ли имаше намерение да запива. В помощното помещение, където беше Ковача, изведнъж се появиха някакви вонящи изроди с дебилни физиономии. По дяволите, бяха клошари. Страшен майтап наистина, клошари да охраняват Ковача. Направо да паднеш от смях!
Клошарите седяха мълчаливо и го пронизваха с алчните си погледи. Ковача също не можеше да им каже нищо — устата му беше залепена със скоч. А да ги гледа, му беше противно.
Времето минаваше бавно. Мъжът оттатък все по-често налиташе на бутилката. От време на време влизаше при тях и всеки път залиташе все повече и все повече.
После захърка както си седеше на масата. Клошарите се убедиха, че е заспал, и веднага се заловиха за работа. На Ковача чак му секна дъхът от възмущение, когато мръсните им ръце започнаха да шарят по джобовете му. Пари търсеха дяволите, злато. Ето, единият се докопа до златния му ланец, скъса го. Другият свали златния пръстен с печат от пръста му.
Но тършуването не свърши дотук. Единият успя да пъхне ръката си в задния джоб на панталоните му и извади оттам двадесетдоларова банкнота. Е, това беше — нямаше с какво друго да се облажат.
Алчността им обаче се разпали още повече.
— Дай да му свалим панталоните — прошепна единият на другаря си. — Маркови са, американски дънки.
— И ризата му не е лоша, и якето също.
— Чакай малко, как ще ги свалим, нали е завързан.
— Абе лесна работа, ще го развържем.
За първи път през живота си Ковача изпита топли чувства към подобен род хора. Всъщност беше във възторг от глупостта им.
Алчността ги беше лишила от здрав разум. Първо се опитаха да развържат възлите, но те се оказаха прекалено стегнати. Затова извадиха един самоделен нож. Кръц — и отрязаха въжетата на краката му, клъц — и ръцете на Ковача бяха свободни.
Читать дальше