Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Мяташе се насам-натам, опитвайки да се освободи, но нищо не се получаваше. След това се успокои. С безсмислен поглед гледаше към коридора през отворената врата. Видя как двама мъже в официални костюми излизат от апартамента. Водеха непознато момиче. Изглеждаше като смахната, очите й бяха безжизнени и оцъклени. Едва се държеше на краката си. Ина не беше с тях. Сигурно я бяха оставили в апартамента. Най-вероятно в същото положение, като нея самата, само дето са я приковали за парното в другата стая.

Първо излязоха двамата с момичето. После още двама. Единият носеше някакви ужасни панталони и риза. Но преди да си тръгнат, спряха за малко пред входната врата. Мила чу тихия им разговор, но слушаше с едно ухо:

— Къде ще го закараме после? — попита единият.

— Ами на Огулното езеро, къде другаде. При изоставената ферма, нали се сещаш.

— Да, сещам се за мястото.

— Ще го подържим малко там Ковача. Засега.

Входната врата се отвори и се затръшна. Мила не чу нищо повече.

В апартамента останаха само тя и Ина. Но нейната уста сигурно също бе залепена със скоч. Ако изобщо беше жива. При тази мисъл Мила изтръпна.

В четири и половина някой звънна на вратата — чуха се три продължителни, после две кратки и още едно продължително позвъняване. Трябва да беше Ася, нямаше кой друг да е. Без друго беше време да се появи вече.

Ковача отпи голяма глътка от бутилката, пресуши я до дъно и я метна в ъгъла. Поклащайки се, се насочи към входната врата и погледна през шпионката. Точно така, Ася. Но изглеждаше доста странно, сякаш беше пияна. Че какво лошо, може пък да си е пийнала малко медицински спирт в института. Сигурно имаха толкова много, че се чудеха какво да го правят.

Той отвори и веднага отлетя назад, повален от юмрука на някакъв здрав мъжага. Още преди да разбере какво става, силен удар в слепоочието го извади от реалността.

Ковача дойде на себе си в някаква кола. Шофьорът зад волана беше с бяла копринена риза. На предната седалка до него седеше мъж със сиво сако. А самият той беше заклещен на задната седалка между двама типове с костюми, които така го бяха затиснали, че нямаше мърдане.

„Ей, к’во става, бе?“ — искаше да попита той, но вместо думи се чуха само някакви нечленоразделни звуци.

Явно бяха залепили устата му със скоч.

— Свести се — сухо каза онзи от дясната му страна и дори не го погледна.

— Какво значение има? — присви рамене мъжът отпред. — И без това вече е труп.

Какви бяха тези глупости? Какъв труп? Та той все още си беше жив! Все още? Да, точно така, все още. Ковача се изплаши до смърт, ужасът проникна във всяка клетка на тялото му. Започна да се върти и да се дърпа, опитвайки да се измъкне от мъртвата хватка на двамата здравеняци. Силен удар по врата отново го накара да загуби съзнание.

Навън вече беше тъмно, когато в апартамента влезе някой. Може да бяха същите онези копелета, които я оставиха да се мъчи тук. А може да беше полицията или кой знае…

Мила започна да се дърпа нервно и да мучи.

Някой светна лампата в кухнята. Срещу нея стоеше двуметров бабаит с фигурата на Херакъл. Зад него като планина се извисяваше друг гигант.

— Гледай ти, тая мацка не сме я виждали — басово каза единият.

— Какво те интересува.

Първият се приближи до нея и дръпна лентата скоч от устата й. Тя се запъна и не искаше да се отлепва. Мила извика от болка.

— Какво, заболя ли те? Няма нищо, махнах я вече. Къде е Ина?

— Не знам — намръщи се Мила.

Никак не й беше приятно да разговаря с тази напомнена горила. А в момента мразеше всички мъже. Направо се ужасяваше при мисълта, че само преди няколко часа беше готова да се отдаде на всеки срещнат. И най-страшното бе, че го направи. Гадният секспирин беше виновен за всичко.

— Намерих я, ела тук! — чу се гласът на другия от съседната стая.

— Изчакай малко, коте, ей сега ще се върнем при теб. — Здравенякът я щипна леко по бузата, разтегляйки устни в крива усмивка, и тръгна по посока на гласа.

Сигурно бяха намерили Ина. Възможно ли беше да е мъртва?

Не, ето я, беше жива. Ина влезе в кухнята. Лицето й изглеждаше измъчено, разтриваше китките си, явно бяха отекли от белезниците.

— Ето къде си била значи! — някак странно й се зарадва тя и погледна през рамо към коридора.

— Ей, Бицепс, защо не си освободил и Мила?

— ’Що, трябва ли?

— Трябва.

Здравенякът с фигура на Херакъл се приближи, почовърка с някакво телче в ключалката на белезниците и те се отвориха. Разтривайки отеклите си ръце, Мила се изправи на крака и веднага се оказа в прегръдките на приятелката си.