Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— Откъде взе тази кола, компадре? — попита го Сорая.

Той я изгледа и се ухили. Вторачи се в гърдите й и каза:

— Теб какво ти влиза в работата?

— Аз не съм ченге, ако това те притеснява.

— Защо ще ме притеснява?

— Ами, защото този шевролет е взет под наем от Тусон — и двамата го знаем.

Пънкарят продължи да се хили. Изглежда всяка сутрин тренираше пред огледалото.

— Харесват ли ти?

Хлапакът се стресна.

— Какво?

— Гърдите ми.

Той се засмя, леко смутен, и отмести поглед.

— Слушай — рече тя, — не се интересувам нито от теб, нито от колата. Кажи ми за човека, който я беше наел.

Момчето се изплю настрани, но не каза нищо.

— Не ставай глупав — рече тя. — Вече достатъчно си загазил. Мога да ти помогна.

Пънкарят въздъхна.

— Наистина не знам. Намерих колата в пустинята. Беше изоставена.

— Как я запали… с жиците ли?

— Не, не беше нужно. Ключът си стоеше на мястото.

Това вече беше интересно. Вероятно означаваше, че Аркадин нямаше намерение да се връща за нея и можеше да се предположи, че той вече не е в Ногалес. Сорая се замисли за момент.

— Ако искам да премина границата, как бих могла да го сторя?

— Граничният пункт е само на две мили на юг.

— Не искам да мина по този начин.

Пънкарят примигна и я изгледа така, като че ли я виждаше за пръв път.

— Гладен съм — рече той. — Защо не ми купиш нещо за ядене?

— Добре — каза тя, — но не очаквай нищо друго.

Когато той се засмя, крехката черупка на преднамерено нахаканото му държане се пропука. Лицето му се превърна в лице на момче, което гледа света през тъжните си очи.

Тя го заведе обратно в бистрото, където му поръча борилос и грамадна чиния боб, полят с лютив сос. Казваше се Алваро Обрегон. Беше от Чихуауа. Семейството му се отправило на север да търси работа и стигнало дотук. С помощта на вуйчото родителите му получили работа в една консервна фабрика за плодове и зеленчуци. Нарече сестра си уличница, а братята му мързелували по цял ден, вместо да работят. Самият той бил нает на работа от собственика на едно ранчо. Бил дошъл в града, за да вземе провизиите, поръчани по телефона от шефа му.

— Отначало се въодушевих, че ще дойдем тук — каза той. — Бях чел за американския Ногалес и научих, че много наистина страхотни хора са били родени тук, като например Чарли Мингъс. За мен музиката му нищо не струва, но той е известен. Другият е Роджър Смит. Да чукаш Ан-Маргарет, представяш ли си! Обаче най-страхотна е Мовита Кастанеда. Обзалагам се, че изобщо не си чувала за нея.

Когато Сорая каза, че не е, той се ухили.

— Тя играеше в „Летим за Рио“ и в „Бунтът на богатството“, но аз съм я гледал само в „Кулата на ужаса“. — Той омете и последните останки от боба. — Омъжи се за Марлон Брандо, беше страхотен актьор, преди да се надуе като балон. — Изтри си устата с опакото на ръката и млясна с устни. — Не беше нужно много време, за да се разочаровам. Огледай се наоколо. Какво гадно бунище!

— Изглежда имаш добра работа — рече Сорая.

— Ама я опитай. Изсмуква те като лимон.

— Да, обаче е постоянна.

— Всеки несретник печели повече от мен. — Той унило се усмихна. — Все пак не умирам от глад.

— Това ни връща към първоначалния ми въпрос. Искам да отида в Мексико.

— Защо? Това е една ужасна, лайнена дупка.

Сорая се усмихна.

— Кого ли виждам?

Алваро Обрегон като че ли се замисли кой би могъл да е, но Сорая подозираше, че вече знае. Той огледа площада. Бяха запалили лампите. Хората се прибираха за вечеря или след покупки в последната минута. Въздухът миришеше на претоплен пържен боб и други остри миризми на южняшка кухня. Накрая той каза:

— Оттатък границата има двама полерос. Това са хора, на които плащаш да те преведат през границата, без да те е грижа за митническите и имигрантските власти. Обаче всъщност има само един, който може да бъде използван, и ти имаш късмет. Рано тази сутрин той преведе едно семейство през границата от Мексико. Сега е тук и мога да те запозная с него. Викат му Контрерас, макар всъщност това да не е истинското му име. Имал съм лично работа с него.

В това Сорая не се съмняваше.

— Бих искала да ми уредиш среща с този Контрерас.

— Ще ти струва сто американски долара.

— Това си е направо грабеж. Петдесет.

— Седемдесет и пет.

— Шестдесет. Това е последното ми предложение.

Алваро Обрегон сложи ръка на масата с дланта нагоре и Сорая постави в нея една банкнота от двадесет и една от десет долара. Изчезнаха така бързо, като че ли изобщо не се бяха появявали.