Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— И, разбира се, момичетата.

Диего се ухили.

— Ами да, момичетата.

— Не искаше ли да се види с Трейси… и Холи?

— Да, когато бяха тук, но през повечето време отсъстваха.

— Бяхте четворка.

Диего се намръщи.

— Защо мислите така?

— Съдя по снимките в апартамента на Ноа.

— За какво намеквате?

В поведението на Диего се забелязваше едва доловима промяна, някакво дълбоко скрито вътрешно напрежение. Борн беше доволен, че бе докоснал чувствителна струна.

Сви рамене.

— Всъщност за нищо конкретно, просто на тези снимки изглеждате близки.

— Както казах, бяхме приятели.

— Според мен по-близки от приятели.

В този момент Диего погледна часовника си.

— Ако искате да се позабавлявате, сега е време да се отправим към Найтсбридж.

„Веспър Клъб“ беше много луксозно казино в много луксозния лондонски квартал Уест Енд. Беше едно от дискретните заведения, почти незабележими от улицата — пълна противоположност на оградените с плюшено въже нощни клубове в Ню Йорк и Маями, отличаващи се с показността си.

Ала вътре столовете в ресторанта бяха с мека кожена тапицерия, дългият, блестящ от месинг и стъкло бар беше осветен от неонови лампи, а няколкото зали за залагане бяха целите в мрамор, огледала и каменни колони с капители в дорийски стил. Минаха между игралните автомати. От едната страна имаше зала за електронни игри, в която гърмящата с пълна сила рок музика и неоновите светлини като че ли канеха: Залагай! Борн надникна вътре и видя, че из нея се разхожда охранител. Предположи, че в клуба явно считаха по-младите клиенти за по-склонни да буйстват от по-улегналите възрастни.

Слязоха по няколко стъпала в по-спокойната, но не по-малко луксозна главна зала за залагания, където бяха всички обичайни заподозрени: бакара, рулетка, покер, блекджек. Овалното помещение беше изпълнено с ненатрапчивия шум от залаганията, които се правеха в момента, въртенето на колелата на рулетките, гласовете на крупиетата и повсеместния звън на чаши. Промъкнаха се през това пространство до една врата в зелено, пазена от едър мъж в смокинг. Щом забеляза Диего, той се усмихна и направи лек, почтителен поклон.

— Как сте тази вечер, господин Херера?

— Много добре, Доналд. Това е приятелят ми Адам Стоун — посочи той към Борн.

— Добър вечер, сър. — Доналд натисна дръжката на вратата, която се отвори навътре. — Добре дошли в главния апартамент на „Веспър Клъб“.

— Тук Ноа обичаше да играе покер — каза през рамо Диего. — Само високи залози и опитни играчи.

Борн огледа тъмните стени, солидния мраморен под, трите маси с формата на бъбрек, приведените рамене и съсредоточените лица на мъжете и жените, насядали около зеленото сукно, които анализираха картите, преценяваха противниците си и в зависимост от това правеха залозите.

— Нямах представа, че Ноа е имал пари за такива наддавания.

— Нямаше, аз го финансирах.

— Не беше ли рисковано?

— Не и с него. — Диего се усмихна. — В покера той беше експерт на експертите. Не минаваше и час и си връщах парите обратно с печалба. После играех със спечеленото. Беше добра сделка и за двама ни.

— Момичетата идваха ли тук?

— Какви момичета?

— Трейси и Холи — обясни търпеливо Борн.

Диего се замисли.

— Мисля, че един или два пъти.

— Не си спомняте, така ли?

— Трейси обичаше да залага, а Холи не. — Диего сви рамене, като че ли да прикрие нарастващото си притеснение. — Но на вас това сигурно ви е известно.

— Трейси не обичаше да залага. — Борн се постара в гласа му да няма никаква обвинителна нотка. — Мразеше работата си, която я караше да залага почти всеки ден.

Диего се обърна и го изгледа с изумление, а може би със страх.

— Тя работеше за Леонид Аркадин — продължи Борн. — Но това сигурно ви е известно.

Диего облиза устните си.

— Всъщност нямах представа. — Имаше вид на човек, на когото му се иска да седне някъде. — Но как… как е възможно?

— Аркадин я изнудваше — продължи Борн. — Държеше я с нещо. Какво беше то?

— Аз… аз не знам — каза с разтреперан глас Диего.

— Трябва да ми кажеш, Диего. Изключително важно е.

— Защо? Защо е толкова важно? Трейси е мъртва… и двете с Холи са мъртви. А сега и Ноа. Не трябва ли да бъдат оставени на мира?

Борн пристъпи към него. Въпреки че сниши глас, той беше пълен със заплаха:

— Обаче Аркадин е все още жив. Той е отговорен за смъртта на Холи. И вашият приятел Ноа, който я уби.

— Не! — каза стъписан Диего. — Грешите, той не би могъл…