Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Тя удари джакпота при петото от имената, които Тед й беше дал. Там един пилот си спомни лицето на Аркадин, макар да не се беше представил като Стенли Ковалски.

— Каза, че името му е Слим Пикънс. — Пилотът се намръщи. — Нямаше ли един актьор с такова име?

— Съвпадение — рече Сорая. — Къде откарахте господин Пикънс?

— На международното летище в Тусон, госпожице.

— Тусон?

Сорая се замисли. „По дяволите, защо му е на Аркадин да ходи в Тусон?“ — После изведнъж се сети. Мексико.

След като се беше настанил в малък хотел в Челси, Борн стоеше под душа и отмиваше потта и мръсотията от премеждието си. След сблъсъка и дългото препускане по магистралата усещаше пулсираща болка в мускулите на врата, раменете и гърба.

Само при мисълта за тях думите „Северий Домна“ отекваха в главата му. Беше влудяващо, че не може да извика спомените от забуленото си в мъгла минало. Беше сигурен, че преди е знаел за тях. Защо? Да не би групировката да е била обект на мисията на „Тредстоун“, на която го беше изпратил Конклин? Беше успял да вземе пръстена с думата „Доминьон“ отнякъде, от някого, поради конкретна причина, но освен тези три неясни факта срещаше непрогледна мъгла. Защо бащата на Холи беше откраднал пръстена от брат си? Борн не можеше да я попита. Оставаше само чичо й, който и да беше той.

Спря водата, излезе от кабината и се разтърка силно с хавлиената кърпа. Може би ще трябва да се върне в Бали. Дали беше още жив някой от родителите на Холи и дали живееше още там? Супаруита би могъл да знае, но той нямаше телефон — как да се свърже с него, освен да се върне в Бали и да го попита лично. После се сети. Имаше по-добър начин да получи нужната информация и планът, който се оформяше в главата му, щеше да послужи за две цели, защото така Леонид Аркадин щеше да падне в капана.

Умът му продължаваше трескаво да работи, докато обличаше дрехите, които беше купил на път за хотела от магазин на веригата „Маркс енд Спенсър“ на „Оксфорд Стрийт“. Беше тъмен костюм и черно поло. Лъсна си обувките с комплекта, оставен в стаята, и взе такси до дома на Диего Херера на площад „Слоън“.

Оказа се, че е къща от червени тухли във викториански стил, със стръмен островръх покрив и две конусовидни кулички, които стърчаха в нощното небе. От вратата, без да мигне, гледаше посетителите месингово чукало във формата на еленска глава. Диего лично отвори вратата, когато Борн почука.

Усмихна се леко и каза:

— Виждам, че не сте пострадали много при вчерашното приключение. Влезте, влезте — подкани го той с ръка.

Диего беше обул тъмни панталони и елегантно вечерно сако, вероятно по-подходящо на „Веспър Клъб“. А Борн все още се придържаше към навиците на университетски преподавател по отношение на облеклото и се чувстваше толкова неудобно в официални дрехи, колкото ако наденеше средновековни доспехи.

Диего преведе Борн през старомоден хол, осветен от старовремски лампи с глобуси от матирано стъкло, до столовата с голяма лакирана маса от махагон. Над нея висеше кристален полилей, който хвърляше слабата си, подобна на хиляди звезди светлина, към лъскавите тапети и дъбовата ламперия. Очакваха ги прибори за двама. Докато Борн се настаняваше, Диего наля в чашите превъзходно шери. В малки чинии имаше мезета от прясна сардина на скара, пържени картофки, розова шунка на тънки филийки, малки кръгчета наденички, запечени в мазнина, и плато от три вида испански сирена.

— Моля, заповядайте — каза той, когато се присъедини към Борн на масата. — Такъв е обичаят в Испания.

Докато ядяха, Борн забеляза, че Диего го наблюдава. Накрая каза:

— Баща ми беше много доволен, че сте дошли да ме видите.

Доволен или заинтригуван? — запита се Борн.

— Как е дон Фернандо?

— Както винаги. — Диего ядеше като птичка. Само чоплеше храната. Или не беше гладен, или мислеше за нещо важно. — Той много ви харесва.

— Добре знае, че съм враг на Леонид Аркадин.

— Точно така. — Диего разпери ръце. — Това е характерно за всички нас. То е връзката, която ни обединява.

Борн отмести чинията си настрани.

— Всъщност си мислех тъкмо за това.

— Мога ли да попитам в какъв аспект?

— Всички ни свързва познанството с Ноа Перлис. Баща ви го познаваше, нали?

Изражението на Диего изобщо не се промени.

— Не го познаваше. Ноа беше мой приятел. Ходехме в казиното, т.е. във „Веспър Клъб“, за да залагаме по цели нощи. Когато беше в Лондон, Ноа обичаше да прави най-много това. Щом научех, че идва, подготвях всичко… кредита му, чиповете.