Майкъл Конъли - Плашило

— Защо не я окачиш на стената, Джак?

Обърнах се. Беше намерила поставената в рамка цяла страница от „Ню Йорк Таймс“ с обявата за моята книга. Събираше прах в дрешника от две години.

— По-рано я държах в службата, но след десет години без нищо друго някак си започна да ме дразни. Затова я прибрах тук.

Тя кимна и влезе в банята. Затаих дъх, тъй като не знаех доколко е чиста. Чух завесата на душа да се разтваря, после Рейчъл се върна в стаята.

— Трябва да миеш ваната, Джак. Кои са всички тези жени?

— Моля?

Тя посочи няколкото малки подставки със снимки на бюрото.

— Племенницата ми, снаха ми, майка ми, бившата ми съпруга. — Показвах с ръка, докато ги изреждах.

Рейчъл повдигна вежди.

— Бившата ти съпруга?! Значи си успял да преживееш раздялата с мен.

И се усмихна. Отговорих й със същото.

— Не трая дълго. Тя е репортерка. Когато постъпих в „Таймс“, заедно поехме полицейската хроника. Едното доведе до другото и се оженихме. После всичко някак се разпадна. Беше грешка. Сега тя е кореспондентка на вестника във Вашингтон и продължаваме да сме приятели.

Искаше ми се да й кажа още нещо, но кой знае защо, не можех. Рейчъл се обърна и тръгна към вратата.

В хола застанахме един срещу друг и я попитах:

— А сега какво?

— Не съм сигурна. Трябва да помисля. Сигурно би трябвало да те оставя да поспиш. Нали няма проблем да те оставя тук сам?

— Естествено. Защо не? Освен това имам пистолет.

— Пистолет ли?! Защо ти е пистолет, Джак?

— Защо хората с пистолети винаги питат гражданите защо имат пистолети? Купих го след Поета, нали разбираш?

Тя кимна. Разбираше.

— Е, в такъв случай ще те оставя тук с пистолета ти и ще ти позвъня утре сутрин. Дотогава на някой от нас може да му хрумне нова идея за Анджела.

Знаех, че като оставим Анджела, това е един от онези моменти. Можех да взема онова, което искам, или да го изпусна като някога.

— Ами ако не искам да си тръгваш? — попитах.

Рейчъл безмълвно ме погледна.

— Ами ако така и не съм успял да преживея раздялата ни?

Тя заби очи в пода.

— Джак… десет години са цяла вечност. Вече сме други хора.

— Нима?

Рейчъл отново вдигна поглед към мен и очите ни се срещнаха. Пристъпих към нея, поставих длан върху тила й и я привлякох към себе си в дълга и страстна целувка. Тя не се съпротивляваше, не се опитваше да се отскубне.

Телефонът се изхлузи от ръката й и изтрака на пода. Вкопчихме се един в друг с някакво емоционално отчаяние. В прегръдката ни нямаше никаква нежност. Само желание, копнеж. И в същото време всичко се свеждаше до любов и безразсъдна готовност да прекосим границата заради близостта с друго човешко същество.

— Да се върнем в спалнята — прошепнах, долепил устни към бузата й.

Тя се усмихна в следващата ми целувка, след което някак си успяхме да се доберем до спалнята, без да откъсваме ръце един от друг. Припряно се съблякохме и се любихме на леглото. Свърши, преди да се замисля какво правим и какво би могло да означава това. После останахме да лежим по гръб, галех гърдите й с опакото на лявата си длан. Дишахме дълбоко и тежко.

— Опа — накрая наруши мълчанието Рейчъл.

Усмихнах се.

— Огън си.

Усмихна се и тя.

— Ами ти? В „Таймс“ няма ли някакво разпореждане да не спите с врага, а?

— Какви ги говориш, какъв „враг“? Пък и миналата седмица ме уволниха. След още една оставам в миналото.

Рейчъл рязко се надигна на лакът и ме погледна загрижено.

— Какво?!

— Да, аз съм жертва на интернет. Съкратиха ме и ми дадоха две седмици да подготвя Анджела и да се разкарам.

— Господи, какъв ужас! Защо не ми каза?

— Не знам. Просто не ми хрумна.

— Защо теб?

— Защото получавам голяма заплата, за разлика от Анджела.

— Това е глупаво.

— Излишно е да ме убеждаваш. Но така се върти вестникарски бизнес в наше време. Навсякъде е същото.

— Какво ще правиш?

— Не знам, сигурно ще седна в кабинета си и ще напиша романа, за който приказвам от петнайсет години. По-важният въпрос обаче е какво ще правим сега двамата с теб, Рейчъл.

Тя извърна поглед и започна да ме гали по гърдите.

— Надявам се това да не е нещо еднократно — продължих. — Не ми се ще.

Рейчъл дълго не отговори.

— И аз — промълви накрая.

Но само толкова.

— За какво си мислиш? — попитах. — Като че ли винаги се отнасяш и размишляваш за нещо.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Какво, сега ти ли си профайлърът?

— Не, просто питам за какво си мислиш.

— Честно казано, мислех си за нещо, което ми каза един мъж. Преди няколко години, хмм, имахме връзка, от която нищо нямаше да… излезе. Аз си имах своите емоционални задръжки и знаех, че той държи на бившата си жена, макар да е на петнайсет хиляди километра от нея. Когато го обсъждахме, той ми разказа теорията за единствения куршум. Чувал ли си я?