Майкъл Конъли - Плашило

— Струва ми се, че те разбирам.

— В момента ме измъчва само това, че сигурно пак няма аз да напиша репортажа, нали?

Тя се намръщи.

— Да, пак няма да си ти, Джак.

— Няма значение. На кого да предам материала? От ФБР потвърдиха, че убийците са двама. Открили са техни видеозаписи с няколко жертви. Най-малко шест, освен Анджела. Ще обявят всичко на пресконференция, но имам много информация, която няма да съобщят. Ще избием рибата.

— Точно това искам да чуя. Пак ще те пратя при Лари Бърнард. Носиш ли си записките? Готов ли си?

— Веднага щом той е готов.

— Добре, ще се обадя и ще запазя заседателната зала, за да можете да работите на спокойствие.

През следващите два часа разказах на Лари Бърнард всичко, което знаех, дадох му бележките си и набързо му описах собствените си действия. После той ме интервюира за ръкопашната ми схватка със серийния убиец.

— Жалко, че не си го оставил да отговори на последния ти въпрос — каза замислено.

— Какво имаш предвид?

— Накрая, когато си го попитал защо просто не се е скрил, вместо да нападне Уолинг. Това е най-важният въпрос, нали? Защо не е избягал? Нещо не се връзва. Той е отговарял на предишните ти въпроси, но ти си го ударил с лампиона, преди да успее да отговори на този.

Въпросът му не ми хареса. Като че ли се отнасяше подозрително към искреността ми или към действията ми.

— Виж, той имаше нож, а аз нямах. Не съм го интервюирал. Опитвах се да му отвлека вниманието. Ако мислеше над въпросите ми, нямаше да мисли да забие ножа в гърлото ми, нали така? И се получи. Щом видях своя шанс, го използвах. Получих предимство и затова съм жив, за разлика от него.

Лари се наведе напред, провери дали диктофонът му работи и каза:

— Страхотен цитат.

Бях репортер от над двайсет години, а току-що бях налапал въдицата на собствения си приятел и колега.

— Хайде да направим почивка. Още колко време ти трябва?

— Всъщност мисля, че съм готов — без да се извинява, отвърна Лари. Нямаше и нужда всъщност: всичко това беше само работа. — Хайде да си починем и аз ще прегледам бележките си, за да се убедя. Защо не позвъниш на агент Уолинг да видиш дали през последните няколко часа не е изскочило нещо ново?

— Щеше да ми се обади.

— Сигурен ли си?

Изправих се.

— Да, сигурен съм. Стига си се опитвал да ме изработиш, Лари. Знам как става.

Той вдигна ръце в знак, че се предава. Обаче се усмихваше.

— Добре де, добре. Иди да си починеш. И без това трябва да напиша някое и друго заглавие.

Излязох от заседателната зала и се върнах на бюрото си. Вдигнах телефона и проверих съобщенията. Бяха девет, повечето от други медии — искаха коментари за собствените си репортажи. Продуцентът от Си Ен Ен, когото бях спасил от гнева на цензорите, като го бях предупредил за мръсния език на Алонзо Уинслоу, искаше пак да участвам в предаването и да разкажа за последния развой на събитията.

Щях да отговоря на всички подобни искания на другия ден, след като „Таймс“ публикуваше ексклузивния си репортаж. Бях лоялен докрай, макар да не знаех защо.

Последното съобщение беше от моя отдавна изчезнал литературен агент. Не ми се бе обаждал повече от година, когато ми съобщи, че не е успял да продаде последната ми идея за книга — една година от живота на детектив в отдел за неприключени следствия. Сега ме информираше, че разпращал оферти за книга за новите убийства. Питаше дали медиите вече са дали име на убиеца. Привличащият вниманието псевдоним щял да направи продажбата на книгата по-лесна. Искал да си помисля за това, каза той, и да почакам, докато задвижи нещата.

Агентът ми беше назад с материала — още не знаеше, че убийците са двама, а не един. Но съобщението му разпръсна разочарованието, че няма да напиша този репортаж. Изкушавах се да му позвъня, ала реших да почакам, докато ми се обади с добри новини. Щях да му кажа, че ще приема сделка само с издателство, което обещае да публикува и първия ми роман. Ако толкова много искаха публицистиката, щяха да приемат.

След като свърших с телекома, се обърнах към компютъра и проверих на страницата на „Вътрешни новини“ дали материалите на Лари Бърнард са в съдържанието на утрешния брой. Както очаквах, списъкът започваше с пакет от три материала по случая.

Продължаващо разследване — Мъж, заподозрян в извършване на серийни убийства най-малко на седем жени, сред които репортерка от „Таймс“, загина във вторник през нощта в Мейса, щата Аризона, след като двубой с друг репортер от вестника доведе до падането му от тринайсетия етаж в шахтата на хотелско стълбище. Двайсет и шест годишният Марк Куриър, жител на Чикаго, е идентифициран като един от двамата, подозирани в поредица от сексуално мотивирани похищения и убийства на жени поне в два щата. Вторият заподозрян е идентифициран от ФБР като Деклън Макгинис, четирийсет и шест годишен, също от Мейса. Според агентите Макгинис е президент на компания за съхранение на дигитална информация. Жертвите били избирани от архивите на адвокатски кантори. Куриър работел при Макгинис в Уестърн Дейта Кънсълтънтс и имал пряк достъп до въпросните архиви. Макар Куриър да заявил пред репортер на „Таймс“, че е убил Макгинис, ФБР смята местонахождението му за неизвестно. 45 реда, полицейска снимка на Куриър. Бърнард