Майкъл Конъли - Плашило

Беше ясно, че похищението е щяло да ангажира Бюрото и да отвлече вниманието от разследването на Макгинис и Куриър. Но също беше ясно, че това можеше да е само временно. Предполагах, че до обяд на другия ден щяха да пристигат цели самолети с агенти във федерална проява на могъщество и решителност. Това щеше да им позволи да преодолеят изоставането и да поведат разследването още по-енергично, като междувременно продължават усилията да открият Рейчъл.

Колкото повече мислех за това, толкова повече ми се искаше да бях дал на Куриър възможност да отговори на онзи последен въпрос: „Защо не избяга?“

Не знаех отговора и вече беше късно да го получа лично от източника. Затова продължих да го разчепквам, забравил за всичко друго.

— Джак?

Погледнах над преградата около бюрото ми и видях Моли Робардс, главната асистентка на главния редактор.

— Да?

— Не отговаряш на телефона си и входящата кутия на имейла ти е пълна.

— Да, получавам адски много писма. Това проблем ли е?

— Господин Креймър би желал да те види.

— А, добре.

Не понечих да стана, но и тя не проявяваше намерение да си тръгне. Беше ясно, че е пратена да ме вземе. Накрая отместих стола си и се изправих.

Креймър ме очакваше с голяма фалшива усмивка. Имах предчувствието, че онова, което ще ми каже, не е негова идея. Приех го като добър признак, понеже неговите идеи рядко ги биваше.

— Седни, Джак.

Седнах. Той се зае да подрежда бюрото си, преди да започне.

— Е, имам добра новина за теб.

И пак ми отправи усмивката си. Същата, с която ми съобщи, че съм уволнен.

— Ами?!

— Решихме да изтеглим документите за напускането ти.

— Това какво значи? Че не съм уволнен ли?

— Точно така.

— Ами заплатата и осигуровките ми?

— Нищо не се променя. Остават си като досега.

Също като с възстановяването на Рейчъл на работа. Обзе ме възбуда, но после се върнах в действителността.

— Значи ще уволните някой друг вместо мен.

Креймър се прокашля.

— Няма да те лъжа, Джак. Нашата цел беше до първи юни да съкратим сто души от редакционния състав. Ти беше деветдесет и деветият — да, за малко не мина през ситото.

— Значи аз ще запазя мястото си и ще теглите балтията на някой друг.

— Анджела Кук ще е деветдесет и деветата. Няма да й назначим заместник.

— Много удобно. И кой е стотният?

Завъртях се на стола си и погледнах през стъклото към редакцията.

— Бърнард ли? Или Гого Гонзмарт? Колинс…

Креймър ме прекъсна.

— Още не сме решили, Джак.

Обърнах се към него.

— Но все някой ще трябва да си отиде, защото аз трябва да остана. Какво ще се случи, след като тази история се изчерпи? Пак ли ще ме повикаш тук, за да ме уволниш за пореден път?

— Не очакваме нови принудителни съкращения. Новият собственик ясно даде…

— Ами следващият нов собственик? И по-следващият?

— Виж, не съм те повикал да ми четеш проповеди. Новинарският бизнес претърпява сериозни промени. Борба на живот и смърт. Въпросът е дали искаш да си запазиш работата. Ето това е моето предложение.

Отново се завъртях с гръб към него и погледнах към редакцията. Нямаше да ми липсва мястото. Щяха да ми липсват само някои хора. Отговорих на Креймър, без да се обръщам към него.

— Литературният ми агент в Ню Йорк ме събуди в шест сутринта. Каза, че ми е осигурил договор за две книги. За четвърт милион долара. Ще ми трябват почти три години да ги напиша. Отгоре на всичко получих предложение от Кадифения ковчег. Дон Гудуин отваря страница за журналистически разследвания в уебсайта си. Общо взето, ще довършва работата, която „Таймс“ е зарязал по средата. Не плаща много, но и това са пари. И ще мога да работя вкъщи — където и да е това.

Изправих се и се обърнах към Креймър.

— Съгласих се. Тъй че, мерси за предложението, обаче можеш да ме запишеш като номер сто в списъка си. От другиден ме няма.

— Приел си работа при конкурент?! — възмути се Креймър.

— Ти какво очакваше? Забрави ли, че ме уволни?

— Обаче сега отменям уволнението ти — изпелтечи той.

— Малко късно, не мислиш ли?

— Тогава искам още сега да освободиш бюрото си. Ще повикам охраната да те изведе от сградата.

Както бях прав, му се усмихнах отвисоко, докато той вдигаше слушалката.

— Напълно ме устройва.

Намерих празен кашон в принтерната стая и след десет минути го пълнех с нещата, които исках да взема от бюрото си. Първи влезе оръфаният червен речник от майка ми. Иначе нямаше почти нищо друго. Настолен часовник „Монблан“, който, кой знае защо, не бяха откраднали, червен телбод и няколко папки с контактни данни на източници. И толкова.