Майкъл Конъли - Плашило

— Не съм ги гледала, но ми казаха, че не се разпознавали лесно. Носели маски и снимали под такъв ъгъл, че да се виждат жертвите им, не те. На един от записите Макгинис носел качулка на палач — същата като на Зодиака.

— Майтапиш се… чакай малко, той трябва да е на повече от шейсет години, за да е Зодиака.

— Не, колегите не искат да кажат това — такава качулка може да се купи от сатанистки магазини в Сан Франциско. Тя просто показва какви са те. Като твоята книга на нощното шкафче. Познават историята. Веднага става ясно колко голяма роля играе страхът в тяхната програма. Плашенето на жертвите е част от възбудата.

Човек не трябва да е психолог във ФБР, за да го разбере. Но това ми напомни колко ужасяващи са били последните мигове от живота на жертвите им.

За пореден път се сетих за аудиозаписа на Битейкър и Норис. Тогава не бях издържал да го чуя. А сега нямах особено желание да получа отговор на въпроса, който изникна в ума ми.

— Заснели ли са Анджела?

— Не, тя е прекалено отскоро. Но има други.

— Жертви ли имаш предвид?

Рейчъл погледна над рамото ми към вратата на феберейския автобус и после отново към мен. Реших, че говори, без да й е позволено, независимо от сделката, която уж бяхме сключили.

— Да. Още не са изгледали всичко, но има поне шест жертви. Макгинис и Куриър са го правели отдавна.

Вече не бях съвсем сигурен, че искам да си тръгна. В крайна сметка, колкото по-голям е броят на труповете, толкова по-сензационна е историята. Двама убийци, най-малко шест жертви… ако изобщо беше възможно историята да стане по-сензационна, това току-що се бе случило.

— Ами шините? Оказа ли се права за тях?

Тя навъсено кимна. В такива случаи човек не се радва, че се е оказал прав.

— Да. Всички жертви са с шини.

Бръкнах в джобовете си. Нямах химикалка, а бележникът ми беше останал в хотелската ми стая.

— Имаш ли химикалка? — попитах. — Трябва да си запиша тези неща.

— Не Джак, няма да ти дам химикалка. Казах ти повече, отколкото трябваше. Засега това е само сурова информация. Изчакай да се запозная внимателно с всичко и ще ти позвъня. Крайният ти срок е най-малко след дванайсет часа.

Имаше право. Оставаше ми цял ден да подготвя репортажа и да включа детайлите, които щяха да бъдат открити днес. Пък и знаех, че когато се върна в редакцията, ще се изправя пред същия проблем като миналата седмица. Отново бях участник в историята. Бях убил един от двамата, за които се отнасяше тя. Конфликтът на интереси налагаше да не напиша материала. Пак щях да седна с Лари Бърнард и да му дам репортаж за първа страница, който щеше да отекне в целия свят. Адски вбесяващо, ала вече почвах да свиквам.

— Добре, Рейчъл. Ще ида да си събера багажа, после тръгвам за летището.

— Ще ти се обадя, Джак. Обещавам.

Хареса ми, че ми обеща, преди да се наложи да я попитам. Погледнах я за миг — искаше ми се да я докосна, да я прегърна. Тя явно прочете мислите ми, направи първата стъпка и силно ме притисна към себе си.

— Ти ми спаси живота тази нощ, Джак. Да не си мислиш, че ще си тръгнеш само с едно ръкостискане?

— И аз се надявах да получа нещо повече.

Леко я целунах по бузата, пазех наранените й устни. Даже агент Бантъм или някой друг зад черните прозорци на мобилния център за разпити на ФБР да ни наблюдаваше, на нас не ни пукаше.

Изтече почти минута, преди да се пуснем. Рейчъл ме погледна в очите и кимна.

— Върви да напишеш репортажа си, Джак.

— Ще го направя… ако ми позволят.

Обърнах се и тръгнах към хотела.

Докато пресичах помещението, всички погледи бяха вперени в мен. Из редакцията се беше разнесло бързо като вятъра, че предишната нощ съм убил човек. Мнозина сигурно смятаха, че съм отмъстил за Анджела Кук. Други може би си мислеха, че съм някакъв маниак, който се е изложил на опасност заради тръпката.

Телефонът на бюрото ми звънеше и лампичката на телефонния секретар светеше. Оставих раницата на пода и реших да отложа разговорите и съобщенията за по-късно. Наближаваше единайсет, затова отидох при Сала да видя дали Прендо вече е там. Ако щях да предавам информацията си на друг репортер, исках да започна веднага.

Прендо го нямаше, обаче Дороти Фаулър беше там. Успя да не ахне и попита уж делово:

— Как си, Джак?

Свих рамене.

— Нормално. Кога ще се появи Прендо?

— Сигурно чак след един. В състояние ли си да работиш днес?

— Искаш да кажеш дали изпитвам угризения заради онзи, който снощи падна от стълбището ли? Не, Дороти, всъщност не изпитвам никакви угризения. Всички явно си мислят, че би трябвало. Чувствам се добре. Както казват ченгетата: НПЧ — няма пострадал човек. Онзи тип не беше човек. Беше убиец, изтезавал жени, докато ги е изнасилвал и задушавал. Не изпитвам угризения за случилото се с него. Даже ми се ще да е бил в съзнание през цялото време, докато падаше.