Майкъл Конъли - Плашило

Служител от охраната ме наблюдаваше, докато си събирах багажа, и имах усещането, че не за пръв път му възлагат тази неловка задача. Смилих се над него и не го обвинявах — той просто си вършеше работата. Обаче с присъствието си до моето бюро все едно размахваше червен флаг. Скоро се появи Лари Бърнард.

— Какво става? Нали беше до утре?

— Вече не. Креймър ми каза да се разкарам.

— Защо? Какво си направил?

— Опита се да ме върне на работа, обаче аз му отговорих да си задържи предложението.

— Какво?! Отхвърлил си…

— Имам нова работа, Лари. Всъщност цели две.

Повече нямаше какво да сложа в кашона. Изглеждаше жалко за седем години в редакцията. Преметнах раницата през рамо и вдигнах кашона, готов за тръгване.

— Ами историята? — попита Лари.

— Твоя е. Знаеш какво да правиш с нея.

— Да, с твоя помощ. Сега кой ще ми дава вътрешна информация?

— Ти си репортер. Ще намериш начин.

— Може ли да ти се обаждам?

— Не, не може.

Лари се намръщи, ала аз не го оставих да се поти дълго.

— Но можеш да ме водиш на обяд за сметка на „Таймс“. Тогава ще разговарям с теб.

— Върхът си!

— До скоро, Лари.

Тръгнах към асансьорите, следван от охранителя. Плъзнах поглед по редакцията, но внимавах да не срещам очите на никого. Не исках да се сбогувам. Минах покрай редицата стъклени офиси, без да си направя труд да погледна никой от редакторите, за които бях работил. Исках само да се махна.

— Джак?

Спрях и се обърнах. Дороти Фаулър стоеше на прага на стъкления кабинет, който току-що бях подминал. Повика ме вътре.

— Би ли дошъл за минутка, преди да си тръгнеш?

Поколебах се, свих рамене и подадох кашона на охранителя.

— Веднага се връщам.

Влязох в кабинета на отговорния редактор на „Вътрешни новини“, смъкнах раницата си и седнах пред бюрото. На лицето на Дороти се изписа лукава усмивка и тя заговори тихо, сякаш се боеше, че в съседния офис може да я чуят.

— Казах на Ричард, че се самозаблуждава. Че няма да приемеш предложението. Те си мислят, че хората са като кукли на конци и могат да ги разиграват.

— Не е трябвало да си толкова сигурна. За малко да приема.

— Съмнявам се, Джак. Много се съмнявам.

Реших, че това е комплимент. Кимнах и погледнах покритата със снимки, картички и изрезки от вестници стена зад нея.

— Какво ще правиш сега?

Изложих й разширена версия на онова, което бях обяснил на Креймър. Че ще напиша книга за участието си в случая Куриър — Макгинис, после ще направя дългоочаквания си опит да издам роман. И междувременно ще разполагам с пространство на www.thevelvetcoffin.com, където ще имам свободата да провеждам журналистически разследвания по свой избор. Нямаше да ми плащат много, но това щеше да е истинска журналистика. Просто осъществявах скока към дигиталния свят.

— Изглежда страхотно — каза Дороти. — Много ще ни липсваш тук. Ти си сред най-добрите.

Такива комплименти не ми допадат. Аз съм циничен и търся гледната точка. Щом ме биваше чак толкова, защо изобщо бях попаднал в списъка за съкращаване? Отговорът най-вероятно гласеше, че ме бива, но не достатъчно. Тя само ми правеше четка. Извърнах се — винаги правя така, когато някой ме лъже в очите — и отново се загледах в образите на стената.

И изведнъж го видях. Нещо, което досега ми беше убягвало. Но не и този път. Наведох се напред, за да го разгледам по-добре, после се изправих и се надвесих над бюрото й.

— Какво има, Джак?

Посочих с ръка.

— Може ли да видя картичката от „Магьосникът от Оз“?

Тя се обърна и вдигна очи към стената. Картичката беше самоделна. Кадър с главните герои от филма. Под снимката имаше напечатан надпис: „Вече не си в Канзас, Дороти“.

Фаулър се пресегна нагоре, свали картичката и ми я подаде.

— Шега от един приятел. Аз съм от Канзас.

— Ясно.

Проучих картичката, като се съсредоточих върху Плашилото. Снимката беше прекалено малка, за да съм съвсем сигурен.

— Може ли съвсем набързо да направя една проверка на твоя компютър? — попитах.

И вече заобикалях бюрото й, преди да успее да ми отговори.

— Хм, естествено, какво…

— Още не съм сигурен.

Тя стана от стола си и се дръпна настрани. Заех нейното място, погледнах екрана и отворих Гугъл. Машината работеше бавно.

— Хайде де… хайде де!

— Какво има, Джак?

— Нека само…

Търсачката най-после се отвори. Кликнах „Изображения“. Написах „Плашило“ и натиснах ентер.

Екранът се изпълни с 16 картинки на плашила. Имаше снимки на симпатичния герой от „Магьосникът от Оз“ и цветни рисунки от комикси за Батман. И още няколко фотографии и рисунки на плашила от книги, филми и каталози с костюми за Хелоуин. От мили и дружелюбни до ужасни и заплашителни. Някои с весели очи и усмивки, други със зашити очи и устни.