Майкъл Конъли - Деветте дракона

— В момента е горе-долу така. Човек прави, каквото може. Знаеш ли какво означават йероглифите?

— Да, тате. Лесни са.

— Добре, какво означават?

— Цялата татуировка е нещо като пожелание за сполука. Йероглифите на левия глезен са „фу“ и „кай“ — „късмет“ и „пари“. На десния глезен имаш „ай“ и „ши“ — „любов“ и „семейство“.

Бош се замисли. Това явно бяха нещата, които са били най-важни за Джон Ли. Беше се надявал, че винаги ще са с него.

После му хрумна, че йероглифите са разположени от двете страни на ахилесовите сухожилия. Предполагаше, че Ли нарочно ги е татуирал така, съзнавайки, че нещата, които се е надявал да има, го правят уязвим. Те бяха и неговата Ахилесова пета.

— Ало, тате?

— Да, тук съм. Просто се бях замислил.

— Е, успях ли да ти помогна? Разреших ли случая?

Бош се усмихна и моментално се сети, че тя не го вижда.

— Не съвсем, но ми помогна.

— Добре. Длъжник си ми.

Той кимна.

— Много си хитра, а? На колко си вече — утре ще се събудиш на трийсет, предполагам?

— Уф, стига бе, тате!

— Е, майка ти явно се справя добре.

— Не особено.

— Ей, така не се говори за майка!

— Да, ама на теб не ти се налага да живееш с нея, тате. А на мен ми се налага. И не е много забавно. Обясних ти, когато бях в Лос Анджелис.

— Тя още ли ходи с оня човек?

— Да, и аз съм на заден план.

— Нищо подобно, Мади. Тя просто отдавна не е имала никого до себе си.

Аз също, помисли си Бош.

— Не я защитавай, тате. Аз все нещо й преча. Но когато кажа, добре, ще живея при татко, тя не позволява.

— Трябва да живееш с майка си. Тя те е отгледала. Виж, след месец ще дойда за една седмица. Тогава ще си поговорим за всичко това. Тримата с майка ти.

— Както кажеш. Трябва да затварям. Вече съм в училището.

— Добре. Много поздрави на Хъ от мен.

— Само не ми пращай повече снимки на бели дробове, става ли?

— Следващия път ще е черен дроб. Или далак. Далаците излизат страхотно на снимка.

— Абе татееее!

Той затвори и се замисли за разговора си с Мади. Струваше му се, че все по-трудно понася седмиците и месеците между техните срещи. Колкото повече се оформяше индивидуалността й, колкото по-умна и общителна ставаше, толкова повече я обичаше. Липсваше му постоянно. Съвсем наскоро беше идвала в Лос Анджелис, през юли — за пръв път пътуваше сама такова надалече. Едва навлязла в юношеството, а вече обиколила света, тя проявяваше мъдрост, неприсъща за годините й. Бош си взе отпуска и двамата прекараха заедно две чудесни седмици в скитане из града. За Хари това беше прекрасно време и накрая Мади за пръв път спомена, че иска да живее в Лос Анджелис с него.

Той беше достатъчно умен, за да разбира, че това желание идва след две седмици на изключителни прояви на внимание от страна на баща, който всяка сутрин я пита какво иска да прави през деня. Нещо съвсем различно от постоянните грижи на майка й, която я отглеждаше от бебе и същевременно и изкарваше прехраната и на двете. И все пак най-тежкият ден в живота на Бош като „нещатен“ баща беше тогава, когато закара дъщеря си на летището и я качи на самолета за Хонконг. Почти очакваше тя да се затича назад към него, ала Мади си замина, макар и с нежелание. Оттогава той изпитваше огромна празнота.

Щеше да отиде при нея чак след месец и знаеше, че му предстои дълго и мъчително чакане.

— Какво правиш навън, Хари?

Бош се обърна. Партньорът му Ферас тъкмо излизаше от отдела — навярно отиваше до тоалетната.

— Разговарях с дъщеря си. Имах нужда от уединение.

— Тя как е?

— Добре. Ще се видим в отдела.

Бош се насочи към вратата, прибирайки телефона в джоба си.

Вечерта се прибра в осем с торбичка от „Ин-ен-аут Бъргър“ в Кауенга.

— Скъпа, върнах се! — извика Бош, докато се бореше с ключа, торбичката с храна и куфарчето си.

Той се усмихна сам на себе си и отиде направо в кухнята. Остави куфарчето си на плота, извади бутилка бира от хладилника и излезе на верандата. По пътя изключи CD плеъра и остави плъзгащата се врата отворена, така че музиката да се слее с шума на 101-во шосе в прохода в подножието на хълмовете.

От верандата се разкриваше гледка на североизток към Юнивърсъл Сити, Бърбанк и планината Сан Гейбриъл. Хари изяде двата си хамбургера, като ги държеше над разтворената торбичка, за да не падат трохи, любувайки се на залязващото слънце и менящите се багри на планинските склонове. Слушаше „Седем крачки до рая“ от албума на Рон Картър „Скъпи Майлс“. Картър беше един от най-видните басисти през последния половин век. Бе свирил с всички и Бош често си мислеше за историите, които можеше да разкаже джазменът, за всичките си участия в концерти и музикантите, които познаваше. Независимо дали свиреше за свой или чужд албум, работата му винаги се отличаваше. Според Хари, защото като басист, той никога не можеше да е обикновен оркестрант. Винаги беше водещ. Винаги определяше ритъма, дори и зад тромпета на Майлс Дейвис.