Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Борн отметна косата от бузата й.

— Точно сега не ми се пие кафе.

Тя се притисна в него.

— Нито на мен.

Професор Доминик Спектър разбъркваше захарта в силния турски чай, който винаги носеше със себе си, когато Дейвид Уеб влезе в ресторант „Уандърлейк“ на Северозападна тридесет и шеста улица. Помещението беше облицовано с дървена ламперия, на масите имаше дървени табли, неподходящите столове бяха серийно производство. По стените бяха наредени фотографии на дървари и просеки от сушата зад Северозападния бряг на Тихия океан, а между тях имаше истински дърварски сечива: куки на Пиви, ченгели за дялани трупи, разцепващи брадви и уреди за товарене на дървесина. Мястото беше любимо на студентите целогодишно заради работното време, евтината храна и неизбежната асоциация с „Песента на дърваря“ на Монти Пайтън.

Борн си поръча кафе веднага щом седна.

— Добро утро, Дейвид. — Спектър вирна глава като птица, кацнала на жица. — Изглеждаш така, сякаш не си спал.

Кафето беше точно каквото Борн го харесваше: силно, черно, без захар.

— Имах много да мисля.

Спектър вдигна глава.

— Дейвид, какво има? Мога ли да помогна с нещо? Вратата ми винаги е отворена.

— Благодаря ви. Винаги съм го ценил.

— Виждам, че нещо те тревожи. Каквото и да е, заедно можем да се справим.

Сервитьорът, облечен в бархетна риза на червени карета, дънки и ботуши „Тимбърленд“, остави менютата на масата и се отдалечи.

— Става дума за работата ми.

— Не е ли подходяща за теб? — Професорът разпери ръце. — Предполагам, че ти липсва преподаването. Добре, ще те върнем обратно в аудиторията.

— Опасявам се, че е по-сериозно от това.

След като той не продължи, професор Спектър се покашля.

— Забелязах известно безпокойство у теб през последните няколко седмици. Може ли да има нещо общо с това?

Борн кимна.

— Мисля, че се опитвах да си възвърна нещо, което не може да бъде хванато.

— Да не се тревожиш, че ще ме разочароваш, момчето ми? — Спектър потърка брадата си. — Знаеш ли, преди години, когато ми каза за самоличността на Борн, аз те посъветвах да потърсиш професионална помощ. Толкова сериозна душевна схизма неизбежно натрупва напрежение в личността.

— Търсил съм помощ преди. Затова знам как да се справям с напрежението.

— Не се съмнявам в това, Дейвид. — Спектър замълча. — Или трябва да те наричам Джейсън?

Борн продължи да пие кафето си и не отговори.

— Много ще се радвам да останеш, Джейсън, но само ако това е добре за теб.

Мобилният телефон на Спектър забръмча, но той не му обърна внимание.

— Разбери, искам само онова, което е най-добро за теб. Но животът ти е в драстичен катаклизъм. Първо, смъртта на Мари, после загубата на най-добрите ти приятели. — Телефонът му отново забръмча. — Мислех, че се нуждаеш от убежище, каквото винаги ще имаш тук. Но ако си решил да заминеш… — Спектър погледна номера, който светеше на екрана му. — Извинявай за момент.

Той вдигна телефона и се заслуша.

— Сделката не може да приключи без това?

Той кимна, дръпна телефона от ухото си и каза на Борн:

— Трябва да взема нещо от колата си. Моля те, поръчай и за мен. Бъркани яйца и черен препечен хляб.

Той стана и излезе от ресторанта. Неговата хонда беше паркирана точно отсреща на Трийсет и шеста улица. Спектър беше стигнал средата на улицата, когато отнякъде изникнаха двама мъже. Единият го сграбчи, а другият го удари няколко пъти по главата. Черен кадилак изскърца и спря зад тримата, а Борн вече беше скочил и тичаше. Мъжът пак удари Спектър и рязко отвори задната врата на колата.

Борн грабна една кука за трупи и изскочи от ресторанта. Мъжът натика Спектър на задната седалка на кадилака и скочи вътре до него, а първият се пъхна отпред на мястото до шофьора. Кадилакът потегли точно когато Борн стигна до него. Едва му стигна времето да замахне и забие куката в колата, преди да изгуби почва под краката си. Целеше се в покрива, но внезапното засилване на кадилака стана причина вместо това куката да се забие в задния прозорец. Острият край успя да се втъкне в горната част на задната седалка. Борн преметна краката си, които се влачеха, върху капака на багажника.

Задното обезопасено стъкло беше напълно натрошено, но тънкият слой пластмаса, вмъкнат между стъклените пластове, все още го задържаше. Щом шофьорът започна да движи колата като обезумял напред-назад, за да изтика Борн, от стъклото се откъртиха парченца и на Борн му ставаше все по-трудно да се задържи на кадилака.