Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Така направиха и сума ти психиатри в ЦРУ.

— Ти си лесна мишена за ЦРУ. Роб Бат, който наскоро беше повишен в заместник-директор, е водачът на група, убедена, че ти си шизофреник и ненадежден агент изменник. Само ти казвам.

Борн затвори очи за момент. Беше чувал да се правят подобни изявления срещу него много пъти.

— Пропусна още една причина, поради която съм лесна мишена. Аз съм наследство, останало от епохата на Алекс Конклин. Стария му имаше доверие, но някой друг едва ли, предимно защото никой не знаеше какво прави, особено с програмата, която ме създаде.

— Още една причина за теб да останеш в сянка.

Борн погледна през прозореца.

— Имам среща за закуска рано сутринта.

Когато Борн понечи да излезе от колата, Сорая сложи ръка на рамото му.

— Стой настрани от това, Джейсън. Това е моят съвет.

— Оценявам загрижеността ти. — Той се наведе към нея и леко я целуна по бузата. После тръгна да пресича улицата. Миг по-късно изчезна в мрака.

Щом се скри от погледа на Сорая, Борн отвори мобилния телефон, който беше задигнал от нея в момента на целувката. Той бързо откри номера на Вероника Харт и се свърза с него. Чудеше се дали я изтръгва от съня, но когато тя отговори, звучеше съвсем будна.

— Как върви наблюдението? — Имаше плътен, топъл глас.

— Точно за това искам да говорим.

Тя замълча само за миг, преди да отговори.

— Кой се обажда?

— Джейсън Борн.

— Къде е Сорая Мур?

— Сорая е добре, директоре. Просто се нуждаех от начин да се свържа с вас, след като наруших наблюдението и бях съвсем сигурен, че Сорая няма да ми каже охотно.

— Затова откраднахте телефона й.

— Искам да се срещна с вас — каза Борн. Той нямаше много време. Всеки момент Сорая можеше да потърси телефона си, щеше да разбере, че го е отмъкнал, и да тръгне след него. — Искам да видя уликата, която ви накара да заповядате следенето на Мойра Тревър.

— Не приемам охотно да ми казват какво да правя, особено агент изменник.

— Но вие ще се срещнете с мен, директоре, защото аз съм единственият с достъп до Мойра. Аз съм вашата гореща следа, по която ще разберете дали тя наистина е издънка или вие гоните вятъра.

— Смятам да се придържам към изпитания начин. — Вероника Харт, която седеше в новия си кабинет с Роб Бат, произнесе беззвучно името „Джейсън Борн“ на своя заместник.

— Но не можете — каза Борн в ухото й. — След като разкрих следенето, ви гарантирам, че Мойра ще изчезне от погледа ви.

Харт се изправи.

— Освен това не реагирам добре на заплахи.

— Нямам нужда да ви заплашвам, директоре. Просто ви излагам фактите.

Бат изучаваше изражението й, както и нейните отговори, в опит да схване разговора. Работеха без прекъсване, откакто Харт се беше върнала след срещата с президента. Бат беше изтощен и на ръба да си тръгне, но това обаждане силно го заинтригува.

— Вижте — каза Борн. — Мартин ми беше приятел. Той беше герой. Не искам да се петни репутацията му.

— Добре — отвърна Харт. — Елате в кабинета ми по-късно тази сутрин, да кажем около единайсет.

— Няма да стъпя в щаба на ЦРУ — каза Борн. — Ще се срещнем тази вечер в пет на входа на галерия „Фриър“.

— Ами ако аз…?

Но Борн вече беше прекъснал връзката.

Когато Борн се върна, Мойра беше станала, облечена в своята мека индийска роба. Тя беше в кухнята и приготвяше прясно кафе. Погледна го без коментар. Беше по-проницателна, за да пита за неговите идвания и заминавания.

Борн свали палтото си.

— Само проверявах района за опашки.

Тя се спря.

— И откри ли някакви?

— Тихо като в гроб. — Той не вярваше, че Мойра е изцеждала от Мартин разузнавателни данни на ЦРУ, но прекомерното чувство за сигурност — за потайност, — втълпено му от Конклин, го предупреди да не й казва истината.

Тя видимо се успокои.

— Това е облекчение. — И като сложи чайника на котлона, каза: — Имаме ли време за по чаша заедно?

През щорите се процеждаше сивкава светлина, която от време на време се съживяваше от автомобилите, които плъзнаха по улицата. Някой за кратко повиши глас и излая куче. Утрото беше настъпило.

Двамата стояха един до друг в кухнята. Между тях на стената висеше часовник котка и вулгарните му котешки очи и опашка мърдаха напред–назад, докато времето минаваше.

— Джейсън, кажи ми, че не само общата самота и тъга ни мотивираха.

Когато я прегърна, той усети как през тялото й минава лека тръпка.

— Престоят за една нощ не е в стила ми, Мойра.

Тя сложи глава на гърдите му.