Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Етникова леко изписка, когато с едната си ръка Аркадин затисна устата й и силно я удари в слънчевия сплит. Тя се отпусна в ръцете му като парцалена кукла и той я повлече по коридора, до близкото сервизно помещение. Отвори вратата, натика Етникова вътре и влезе след нея.

Просната на пода, тя бавно дойде на себе си. Веднага се развилня — с ругатни и закани, че ще има ужасни последствия за грубото оскърбление срещу нейната личност. Аркадин не я чуваше, дори не я виждаше. Опита се да отстрани миналото, но както винаги спомените го връхлитаха. Завладяха го, извадиха го от кожата му и също като опиат го вкараха в полусънно състояние, което с годините му беше станало познато като брат близнак.

Коленичил над Етникова, той избягваше ритниците и захапката на челюстта й. Издърпа автоматичен нож от калъф, пристегнат отстрани на десния му прасец. Когато щракна и извади дългото му тънко острие, лицето на Етникова най-после се сгърчи от страх. Очите й се отвориха и тя изпъшка, като инстинктивно вдигна ръце.

— Защо го правиш? — изплака тя. — Защо?

— Заради това, което ти направи.

— Какво? Какво съм направила? Аз дори не те познавам!

— Но аз те познавам. — Като отблъсна ръцете й, Аркадин се зае с нея.

Когато минути по-късно приключи, погледът му отново се проясни. Пое си дълбоко въздух на пресекулки, сякаш се отърсваше от действието на упойка. Вгледа се в обезглавения труп. После, като си спомни, ритна главата в ъгъла, затрупан с мръсни парцали. За миг тя се полюшна. Очите му се струваха посивели от възрастта, но по тях беше полепнал само прахоляк и освобождението, което търсеше, пак му се изплъзна.

— Кои бяха те? — попита Мойра.

— Не успях да разбера — отвърна Борн. — Щеше да е от полза, ако можеше да ми кажеш защо те следяха.

Мойра се намръщи.

— Предполагам, че има нещо общо с безопасността на терминала за природен газ.

Седяха един до друг във всекидневната на Мойра — малка, уютна стая в червена тухлена сграда в Джорджтаун, на „Кеймбридж Плейс“ близо до „Дъмбартън Оукс“. В камината огънят пращеше и облизваше стените; на масичката за кафе пред тях имаше еспресо и бренди. Диванът, с големи извити облегалки и висок гръб, беше покрит с плюш и достатъчно дълбок Мойра да се свие на кълбо.

— Само едно мога да ти кажа — обади се Борн. — Тези хора са професионалисти.

— Има логика — отвърна тя. — Всеки конкурент на фирмата ми би наел възможно най-добрите хора. Това не значи непременно, че съм в опасност.

Въпреки това Борн усети още един болезнен спазъм от загубата на Мари, после внимателно, почти благоговейно, потисна това чувство.

— Още кафе? — попита Мойра.

— Да, моля.

Борн й подаде чашата си. Когато Мойра се наведе, лекият пуловер с остро деколте откри стегнатите й гърди. В този миг тя вдигна поглед и се взря в очите му. В нейните имаше дяволит блясък.

— За какво мислиш?

— Вероятно за същото като теб. — Той се изправи и се огледа за палтото си. — Мисля, че е по-добре да тръгвам.

— Джейсън…

Той се спря. Светлината от лампата придаваше на лицето й златисто сияние.

— Недей — каза тя. — Остани. Моля те.

Той поклати глава.

— И двамата знаем, че това не е добра идея.

— Само за тази вечер. Не искам да съм сама. След това, което се случи. — Тя леко потрепери. — Преди бях смела, но аз не съм като теб. Преследването ме плаши.

Тя му подаде чашата с кафе.

— Ако така ще се чувстваш по-добре, предпочитам да спиш ето тук. Диванът е доста удобен.

Борн огледа топлите жълтеникаво-кафяви стени, тъмните дървени щори, пръснатите тук-там вази и саксии с цветя в ярки тонове. На махагонов бюфет беше поставена кутийка от ахат с позлатени крака. До нея тиктакаше малък месингов корабен часовник. Снимките на френската провинция през лятото и есента го караха да изпитва и печал, и носталгия. По какво точно, не можеше да каже. Макар че съзнанието му се мъчеше да улови някой спомен, нито един не изплува. Миналото му беше замръзнало черно езеро.

— Да, така е. — Той взе чашата и седна до Мойра.

Тя издърпа една възглавница към гърдите си.

— Ще говорим ли за това, което избягваме да изречем цялата вечер?

— Не съм много по приказките.

На пълните й устни се изписа усмивка.

— Кой от двама ви не е много по приказките, Дейвид Уеб или Джейсън Борн?

Борн се засмя и отпи от кафето си.

— Ами ако кажа, че и двамата?

— Ще трябва да те нарека лъжец.

— Не можем да си го позволим, нали?

— Изборът няма да е мой. — Тя подпря брадичката на ръката си и зачака. След като Борн не каза нищо повече, Мойра продължи: — Моля те, Джейсън. Просто ми говори.