Майкъл Конъли - Петата поправка

— Господин Холър? — обади се съдебната секретарка от мястото си. — Съдията ви чака.

— Да, идвам.

В понеделник вечер „Четирите зелени полета“ винаги пустееше. Барът обслужва правната общност и обикновено минават няколко дни от седмицата, докато юристите изпитат нужда от алкохол, за да притъпят бремето на съвестта си. Можехме да изберем къде да седнем, но се настанихме на бара. Аронсън зае мястото между мене и Сиско.

Поръчахме си бира, коктейл „Космополитън“ и водка тоник с лимон и без водка. Все още под влиянието на провала с Доналд Дрискъл, бях обявил съвещание след работно време, за да поговорим за вторник. И защото смятах, че по една чаша няма да е излишна на моите сътрудници.

По телевизията предаваха баскетболен мач, обаче даже не си направих труда да видя кой играе и какъв е резултатът. Не ме интересуваше и можех да мисля само за катастрофата с Дрискъл. Неговите показания бяха приключили с избухването и насочения показалец. В кабинета си Пери подготви обръщение към съдебните заседатели, с което им съобщаваше, че страните са се разбрали свидетелят да бъде освободен. Разпитите на Дрискъл бяха завършили в най-добрия случай с нулево равенство. Преките му показания определено потвърждаваха твърдението на защитата, че Луис Опарицио е виновен за смъртта на Мичъл Бондюрант. Но при кръстосания разпит върху тяхната достоверност беше хвърлено съмнение, за което също допринасяха емоционалната му нестабилност и враждебността му към мене. Освен това съдията явно ме държеше лично отговорен за спектакъла и това сигурно щеше да навреди на защитата.

— Е — след като отпи от коктейла, наруши мълчанието Аронсън. — Какво ще правим сега?

— Ще продължим борбата, какво друго. Имаме един провален свидетел, едно фиаско. Във всеки процес се случват такива неща.

Посочих телевизора.

— Гледаш ли футбол, Дженифър?

Знаех, че е завършила бакалавърската си степен в Калифорнийския университет в Санта Барбара и че е продължила в Югозападния. Нищо особено от гледна точка на университетския футбол.

— Това не е футбол, а баскетбол.

— Да, знам, но обичаш ли футбол?

— Харесвам Рейдърс.

— Знаех си! — радостно възкликна Сиско. — Мой човек.

— Добре — продължих аз. — Адвокатът е като защитниците в американския футбол. Знаеш, че от време на време ще те прецакат. Това просто е част от играта. Та когато се случи, просто се изправяш, изтупваш се и забравяш за това, защото пак ще се докопаш до топката. Днес се случи с мене, обаче мачът още не е свършил, Дженифър. Изобщо не е свършил.

— Добре де, какво ще правим тогава?

— Каквото бяхме решили още отначало. Да се прицелим в Опарицио. Всичко се свежда до него. Трябва да го докарам до ръба. Мисля, че Сиско ми е осигурил огневата мощ, и се надявам да сме го успокоили, след като Дал го убеждава, че ще е като детска играчка. Реалистично, смятам, че в момента резултатът е равен. Даже след провала с Дрискъл. Бих казал, че или сме наравно, или обвинението има няколко точки повече. Утре трябва да променя това положение. Ако не успея, ще изгубим.

Възцари се мрачно мълчание. Накрая Аронсън зададе очевидния въпрос.

— Ами Дрискъл, Мики?

— Какво Дрискъл? Приключихме с него.

— Да, но вярваш ли за тези неща със софтуера? Мислиш ли, че хората на Опарицио са го подставили? Лъжа ли беше това, че е крал софтуер? Защото сега медиите го тиражират.

— Не знам. Фриман постъпи адски хитро. Комбинира го с нещо, което той нямаше и не можеше да отрече — че е откраднал изпитните въпроси. Тъй че всичко някак си си пасна. Както и да е, няма значение в какво вярвам аз. А в какво вярват съдебните заседатели.

— Мисля, че грешиш. Според мен винаги е важно в какво вярваш.

Кимнах.

— Може би, Дженифър.

Отпих голяма глътка от анемичния си коктейл. Аронсън промени посоката на разговора.

— Защо престана да ме наричаш Бълокс?

Погледнах я и отново насочих вниманието си към чашата. Свих рамене.

— Защото днес се справи много добре. Направо порасна изведнъж и вече не е редно да ти викаме по прякор.

Вдигнах очи към Сиско и го посочих с ръка.

— Обаче той?! С фамилия като Войчеховски прякорът му си е за цял живот.

Засмяхме се и това като че ли донякъде облекчи напрежението. Знаех, че алкохолът помага, но вече бяха изминали две години и бях проявил воля. Нямаше да се подам.

— Какво каза на Дал да предаде днес? — поинтересува се Сиско.

Отново свих рамене.

— Защитата е в хаос, изгубили сме най-големия си шанс с Дрискъл, след като Фриман го съсипа. После, както обикновено — нямаме нищо срещу Опарицио и неговите показания ще са фасулска работа. Трябваше да ми се обади след разговора.