Майкъл Конъли - Петата поправка

— Ще повярвате ли, че през последните четири години сте имали средно над шестнайсет хиляди случая на година от Уест Ланд? Пише го в годишния отчет на банката.

Повдигнах отчета, за да го види цялата зала.

— Да, разбира се, че вярвам. Годишните отчети не лъжат.

— Каква такса взима АЛОФТ на просрочена ипотека?

— За жилищни имоти взимаме две хиляди и петстотин долара и това включва всичко, даже да се стигне до съд.

— Като пресметнем, вашата фирма получава четирийсет милиона долара годишно само от Уест Ланд, нали така?

— Ако цитираните от вас цифри са верни, явно е така.

— В такъв случай Уест Ланд е изключително важен клиент за АЛОФТ.

— Да, но всичките ни клиенти са важни.

— Значи трябва доста добре да сте познавали Мичъл Бондюрант, жертвата?

— Разбира се, че го познавах добре. Случилото се с него е ужасно. Той беше добър човек, опитваше се да си върши работата както трябва.

— Сигурен съм, че всички оценяваме чувствата ви. Но по времето на неговата смърт вие не сте били много доволен от господин Бондюрант, нали?

— Не ви разбирам. Ние бяхме делови партньори. От време на време имахме дребни разногласия, но това е нещо естествено в нормалния ход на работата.

— Е, не говоря за дребни разногласия в нормалния ход на работата. Питам ви за писмото, което господин Бондюрант ви е пратил малко преди убийството и в което е заплашил да разкрие измамите, извършвани от вашата фирма. Препоръчаното писмо, подписано вместо вас от личната ви секретарка. Чели ли сте го?

— Прегледах го. От него разбрах, че един от моите сто осемдесет и петима служители е минал по съкратената процедура. Това е дребно разногласие и нищо в писмото не беше заплашително, както се изразихте. Наредих на човека, който се занимаваше с въпросния случай, да поправи нещата. Това е всичко, господин Холър.

Само че не беше всичко, което имах да кажа за писмото. Накарах Опарицио да го прочете на глас пред съдебните заседатели и през следващия половин час му задавах все по-конкретни и неудобни въпроси за изказаните в него твърдения. После се прехвърлих на известието за федерално разследване и накарах свидетеля да прочете и него. Но Опарицио продължаваше да се държи невъзмутимо и обяви известието за изстрел наслуки.

— Посрещнах ги с отворени обятия — заяви той. — Но знаете ли, никой не се появи. Оттогава мина много време, а нямам никаква вест от господин Латимор, агент Васкес или който и да е друг федерален служител. Защото тяхното известие не даде резултат. Аз не избягах, не започнах да се потя, не надигнах вой, не се скрих зад адвокат. Казах им — знам, че имате да вършите работа, елате и ни проверете. Вратите ни са отворени и нямаме абсолютно нищо за криене.

Този добре отрепетиран отговор си го биваше и Опарицио явно печелеше първите рундове. Нищо. Аз пазех най-сразяващите си удари за после. Исках да е самоуверен, да си мисли, че владее положението. Чрез Хърб Дал редовно го бяхме подхранвали с успокоение. Бяхме го подвели да вярва, че не разполагам с нищо друго, освен със съмнителни податки за заговор, с които може да се справи с един замах, както се случваше в момента. Самоувереността му растеше. Но когато станеше прекалено самоуверен и самодоволен, щях да го атакувам и да го поваля в нокаут. Този мач нямаше да продължи петнайсет рунда. Нямаше как.

— По времето, когато сте получили тези писма, вие сте водили тайни преговори, нали?

Опарицио се запъна за пръв път, откакто бях започнал разпита.

— По онова време провеждах поверителни делови обсъждания, както правя почти непрекъснато. Не бих използвал думата „тайни“, защото тя има и друго значение. Не става въпрос за секретност, а за нормална делова поверителност.

— Добре, та тези поверителни обсъждания всъщност са били преговори за продажбата на вашата фирма АЛОФТ на публично акционерно дружество, прав ли съм?

— Да, така е.

— На компанията Ле Мюър, нали?

— Да.

— Тази сделка е щяла да ви донесе много пари, нали?

Фриман се изправи, помоли да говорим със съдията и когато застанахме пред него, отправи възражението си с яростен шепот:

— Каква е връзката с делото? Накъде клони всичко това? Сега пък колегата ни отведе на Уолстрийт и това няма нищо общо с Лиза Трамъл и уликите срещу нея.

— Ваша чест — побързах да отговоря, преди съдията да ме е отрязал. — Връзката с делото ще стане ясна съвсем скоро. Госпожа Фриман знае точно накъде клони това и просто не иска да го допусне. Но съдът ми даде свободата да изложа защита, включваща виновно трето лице. Е, това е то, ваша чест. Тук всичко си застава на мястото и затова моля съдът да прояви снизходителност.