Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— И след като не сте се виждали оттогава, днес изведнъж решихте да наминете.

— Чух, че са открили някакъв труп. Реших да дойда, за да се уверя, че е добре.

— Откъде знаете, че трупът е на жена?

— Не знам. Но си помислих, че няма да е лошо да проверя дали всичко при Сали е наред.

— Какви са отношенията ви?

— Надявам се, близки.

— Колко близки?

— Немного.

— Спиш ли с нея?

— Не.

— А спал ли си с нея?

Много ми се искаше да му кажа да си гледа работата. Но той точно това правеше. Бях съвсем наясно, че в такива моменти интимните подробности не могат да останат скрити.

— Не.

Впери мълчаливо поглед в мен. Аз също го изгледах. След малко извади пакетче ментови бонбони от джоба си. Докато спокойно слагаше един в устата си, забелязах на врата му бенка със странна форма. Прибра си бонбоните, без да ме почерпи.

— Значи с нея нямахте връзка. Просто добри приятели, така ли?

— Бяхме просто познати.

— Но се почувства длъжен да дойдеш да видиш дали всичко е наред. Никой друг не се сети.

— Живееше тук сама. Доста усамотено е дори и за нашите представи.

— Защо не й се обади?

— Просто не ми дойде наум — учудих се сам на себе си.

— Има ли мобилен телефон? — Кимнах утвърдително и той продължи: — Знаеш ли номера й?

Беше в паметта на телефона ми. Намерих го, знаех какво ще ме попита и се почувствах ужасно глупаво, че не се бях сетил сам.

— Да й се обадя ли? — предложих, преди да успее да каже нещо.

— Ако обичаш.

Усещах, че ме наблюдава, докато чаках сигнала свободно. Чудех се какво бих казал, ако Сали вдигне телефона. Всъщност не вярвах, че ще се случи.

Прозорецът на спалнята се отвори и сержантът подаде глава.

— Някакъв телефон звъни в дамска чанта, сър.

Чухме слабата електронна мелодия, която идваше зад гърба му. Изключих телефона. Мелодията в къщата спря.

— Всичко е наред. Ние бяхме. Продължавай. — Макензи кимна на сержанта.

Той се прибра от прозореца.

— Това нищо не доказва. — Макензи потърка брадичка.

Не отговорих.

— Господи, ужасно е горещо — въздъхна той. — Хайде да отидем на сянка.

За първи път показа, че жегата го мъчи. Застанахме в сянката на къщата.

— Дали има семейство? Някой, който би могъл да знае къде е госпожица Палмър.

— Не знам. Тя наследи фермата, но не съм чувал да има роднини в околността.

— Ами други приятели освен теб?

Трудно ми беше да реша дали във въпроса няма някаква уловка.

— Познаваше хората от селото. Не знам да е била особено близка с някого.

— Гаджета? — Наблюдаваше ме как ще реагирам.

— Съжалявам, но няма как да знам.

Той изсумтя и погледна часовника си.

— Какво ще правите оттук нататък? — полюбопитствах аз. — Ще проверите ли дали ДНК пробите от тялото съответстват на пробите от къщата?

— Изглежда, разбираш от тези неща — изгледа ме продължително той.

Усетих, че се изчервявам.

— Не много. — За мое най-голямо облекчение той смени темата.

— Във всеки случай все още не сме сигурни, че тук е извършено престъпление. Жената може и да е изчезнала, а може и да не е. Нищо не я свързва с открития труп.

— Ами кучето?

— Може да е било убито от друго животно.

— Според това, което видях, раната е порезна, а не разкъсна. Причинена е от тънко острие.

Отново ми хвърли преценяващ поглед, а на мен ми идваше да се изям от яд, че не мога да си затварям устата. Сега съм лекар. Нищо друго.

— Ще видим какво ще кажат момчетата от съдебна медицина — осведоми ме той. — Но дори и да е така, може тя самата да го е убила.

— Нали наистина не вярвате в това?

Искаше му се да ми отговори троснато, но се въздържа.

— Не. Не вярвам. Но не искам да правя прибързани заключения.

Вратата на къщата се отвори. Сержантът излезе и поклати глава.

— Нищо. Но лампите в хола и в коридора светеха.

Макензи кимна, сякаш точно това беше очаквал.

— Няма да ви задържаме повече, доктор Хънтър — обърна се към мен. — Някой ще дойде, за да запише показанията ви. Ще ви бъда много благодарен, ако не разговаряте с никого.

— Разбира се, че няма — опитах се да прикрия раздразнението си, че въобще спомена такава възможност.

Обърна ми гръб и започна да разговаря със сержанта. Понечих да си тръгна и за миг се поколебах.

— Има още нещо.

Погледна ме ядосано.

— Бенката на врата ви. Най-вероятно не е нищо сериозно, но няма да е лошо да отидете да я изследват.

Оставих ги да ме гледат озадачено и тръгнах към колата.

Карах обратно към селото като вцепенен. Пътят минаваше покрай Манхам Уотър, плиткото езеро, което всяка година ставаше все по-малко, защото тръстиките завземаха площта му. Повърхността му беше като огледало, начупваше се само когато кацнеше ято гъски. Нито по езерото, нито в затлачените малки заливчета и отводнителни канали можеше да се плава с корабче. Покрай селото не минаваше река и в Манхам не идваха туристите, които посещаваха този край през лятото. Въпреки че беше само на няколко километра от съседните села, то принадлежеше на един различен Норфолк — древен и не толкова гостоприемен. Обкръжено от гори, тресавища и мочурища със застояла вода, то беше в буквалния и в преносния смисъл истинско блато. Като изключим някой случаен любител орнитолог, никой не посещаваше селото и то все повече затъваше в самоизолацията си. Като недружелюбен старец.