Саймън Бекет - Убийства в Манхам

На пръв поглед нямаше нищо нередно, освен купчината писма. Но в къщата беше задушно и се долавяше сладникавата миризма на загниващи плодове и плесен. Тя идваше от глинената купа върху стария чамов бюфет — натюрморт от почернели банани, ябълки и мухлясали портокали в памет на мъртвите. Цветята във вазата на масата бяха увехнали. Едно чекмедже до мивката стоеше полуотворено, като че ли някой я беше прекъснал, докато е вземала нещо от него. Понечих да го затворя, но размислих и го оставих.

Казах си, че може да е отишла на почивка. Или е била толкова заета, че не й е останало време да изхвърли плодовете и цветята. Имаше какви ли не възможни обяснения. Но също като Линда Йейтс, в този момент вече знаех истината.

Помислих си дали да не обиколя и останалата част от къщата, но се отказах. Вече започвах да я приемам като местопрестъпление и реших, че ще е най-добре да не пипам веществените доказателства. Излязох навън. Козите на Сали бяха заградени в задния двор. С един поглед разбрах, че се е случило нещо ужасно. Някои от тях бяха страшно отслабнали и немощни, но все още се държаха на краката си. Повечето лежаха изпружени в безсъзнание или мъртви. Бяха опасли всичко, което бяха намерили, а коритото им за вода беше съвсем сухо. Отстрани лежеше маркуча, с който наливаха вода. Поставих края му в коритото и пуснах чешмата. Водата зашумя и една-две от козите с олюляване се наведоха да пият.

Първо щях да извикам полицията, а веднага след това и ветеринаря. Извадих телефона си, но сигнал нямаше. Манхам беше печално известен с това, че мобилните телефони нямаха обхват навсякъде и на тях невинаги можеше да се разчита. Преместих се малко встрани и с радост видях, че сигналът започва да се прихваща. Започнах да набирам номера, когато забелязах нещо тъмно, полускрито под ръждясалото рало. Приближих се, бях напрегнат, но абсолютно сигурен какво ще видя.

Бес, кучето на Сали, лежеше мъртво в сухата трева. Изглеждаше много малко, козината му беше сплъстена и прашна. Прогоних мухите, които се надигнаха от трупа и се насочиха към мен. Преди да се отдалеча, забелязах, че главата на кучето е почти напълно отделена от тялото.

Изведнъж усетих, че жегата става още по-страшна. Краката ми механично ме отведоха до ленд роувъра. Искаше ми се веднага да се кача в колата и да потегля. Вместо това набрах телефона. Докато чаках да ми отговорят, се загледах в зеленото петно на гората, от която току-що идвах.

Не отново. Не тук.

Чух тих глас в слушалката. Обърнах гръб на гората и къщата и казах:

— Искам да съобщя за изчезнал човек.

Полицейският инспектор се казваше Макензи. Беше нисък, набит и заядлив. Около година-две по-възрастен от мен. Първото, което ми направи впечатление, бяха изключително големите му рамене. В сравнение с тях долната част на тялото му изглеждаше несъразмерна — краката му бяха къси, а стъпалата направо изящни. Щеше съвсем да прилича на културист от комикс, ако не беше очертаващото се коремче и застрашителната раздразнителност, която излъчваше. Беше невъзможно да не го приемеш насериозно.

Чаках до колата, докато Макензи и един цивилен сержант отидоха да погледнат кучето. Вървяха с бавна стъпка, не бързаха. Бяха твърде незаинтригувани. Но фактът, че бяха изпратили главен инспектор, вместо униформени полицаи, показваше, че в следствения отдел приемат нещата съвсем сериозно. Инспекторът се върна при мен, а сержантът влезе в къщата да огледа стаите.

— Разкажете ми отново защо дойдохте тук.

Миришеше на афтършейв и пот, долавяше се слаб мирис на мента. Темето му беше силно зачервено под рядката червеникава коса, но дори и стоенето на слънце да му причиняваше неудобство, той по никакъв начин не го показваше.

— Бях наблизо и реших да се отбия.

— Приятелско посещение, така ли?

— Просто исках да видя как е тя.

Щях да спомена Линда Йейтс само в краен случай. Бях неин лекар и всичко, което споделяше с мен, беше поверително, а и не смятам, че полицаят щеше да повярва много на някакъв сън. Аз самият трябваше да бъда по-внимателен. Обаче колкото и нелогично да изглеждаше, Сали беше изчезнала.

— Кога за последен път видяхте госпожица Палмър? — попита Макензи.

— Преди няколко седмици — трябваше да се замисля, преди да отговоря.

— Може ли малко по-точно.

— Спомням си, че преди две седмици се видяхме в кръчмата по случай лятното празненство. Там беше.

— С вас?

— Не, но разговаряхме.

Съвсем кратко. „Здрасти, как си? Добре! Ще се видим по-късно.“ Не вложихме нищо в последните думи, ако изобщо си ги бяхме казали. Вече нямах никакви съмнения.