Саймън Бекет - Убийства в Манхам

По ирония на съдбата селото тази вечер беше огряно от слънцето и изглеждаше твърде жизнерадостно. Цветните лехи в двора на черквата и по зелената площ пред нея бяха толкова ярки, че очите те заболяваха, ако ги гледаш дълго. Те бяха един от малкото поводи за гордост на Манхам. Старият Джордж Мейсън и внукът му Том, двамата градинари, които срещнах, когато за първи път пристигнах тук, ги поддържаха добросъвестно. Дори Паметникът на мъченицата в края на зелената морава беше покрит с гирлянди от цветя, направени от местните ученици. Всяка година те украсяваха стария воденичен камък, където според преданието през шестнайсети век една жена е била убита с камъни от съседите си. Историята разказва, че е излекувала едно дете от парализа, а след това е била обвинена в магьосничество. Хенри се шегуваше, че само в Манхам човек може да бъде превърнат в мъченик, защото е сторил добро дело и твърдеше, че двамата с него трябва да извлечем поука от това.

Не ми се прибираше вкъщи, затова се отправих към кабинета. Често ходех там, дори и когато нямах работа. Понякога се чувствах самотен в дома си, докато в голямата къща винаги имах усещането, че мога да свърша нещо полезно. Отключих задната врата и влязох в клиниката, която беше обособена като отделна част от сградата. Старата зимна градина, в която въздухът винаги беше влажен от многото цветя, отглеждани с любов от Джанис, служеше за приемна и чакалня. Част от приземния етаж беше преустроен и там се намираха помещенията, в които живееше Хенри. Тези помещения бяха в другия край на къщата, а тя бе толкова голяма, че имаше предостатъчно място за всички нас. Бях се нанесъл в бившия му кабинет и когато затворех вратата зад гърба си, миризмата на дърво и пчелен восък ми действаха успокоително. Въпреки че след пристигането си използвах тази стая почти ежедневно, тя все още носеше отпечатък от личността на Хенри — ловните сцени, нарисувани с маслени бои, бюрото с подвижен капак и старото кожено кресло. В библиотеката имаше стари учебници и списания по медицина, както и по въпроси, от които един селски общопрактикуващ лекар едва ли би се интересувал. Имаше книги от Кант и Ницше, а цяла полица беше посветена на психологията — едно от любимите занимания на Хенри. Моето единствено нововъведение в стаята беше компютърът, който леко жужеше на бюрото. След месеци убеждаване Хенри мълчаливо, но неохотно се бе примирил с него.

Никога не се възстанови достатъчно, за да се върне пълноценно на работа. Също като инвалидния му стол моят договор беше станал постоянен. След като стана ясно, че Хенри няма да може сам да се справя със задълженията си на общопрактикуващ лекар, договорът ми беше удължен, а после станахме съдружници. Дори старият ленд роувър, който карах сега, някога е бил негов. Беше очукан автомобил с автоматични скорости, купен след катастрофата, в която съпругата му Даяна бе загинала, а той бе останал парализиран. Беше го купил като знак за бъдещите си намерения. Тогава все още хранеше надежда, че един ден ще може да кара кола и да ходи. Но това не се случи, а както го уверяваха лекарите, нямаше да се случи и в бъдеще.

— Идиоти. Сложат по една бяла престилка и се мислят за богове — подиграваше им се той.

В крайна сметка, дори Хенри трябваше да признае, че са прави. И така, малко по малко наследих не само ленд роувъра, а и цялата работа. В началото си поделяхме задълженията, но постепенно поемах все по-голяма част от тях. За повечето хора той все още си беше „истинският доктор“, но отдавна вече не се ядосвах от това. За хората от Манхам бях все така чужд и сигурно такъв щях да си остана.

В онзи горещ късен следобед влязох в някакъв нов медицински сайт, но го направих без желание. Станах и се приближих до отворения френски прозорец. Вентилаторът на бюрото ми бръмчеше и шумно раздвижваше тежкия въздух, без да го охлажда. Прозорците бяха отворени, но и това не помагаше. Загледах се в добре поддържаната градина. Както всичко наоколо и тя бе изгоряла. Храстите и тревата буквално вехнеха пред очите ми. Езерото граничеше с градината. Брегът му беше леко издигнат, за да я предпазва от обичайните зимни наводнения. Старата платноходка на Хенри бе завързана за малкия пристан. Беше малко по-голяма от обикновена гребна лодка, но водите на Манхам Уотър не бяха достатъчно дълбоки. То не беше най-подходящото място за водни спортове. Някои части бяха прекалено плитки или прорасли с тръстика и бяха опасни, но въпреки това ние с удоволствие се разхождахме по него.