Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Поне до този момент.

Прескочи дълбок коловоз по пътеката, без да прекъсва бягането, внимаваше да не наруши ритъма си. Да наруша ритъма си. Ще ми се. Що се отнася до ритъма, тялото й беше като часовник. Всеки месец, точно до ден, омразното кръвотечение се появяваше и поставяше края на един цикъл и началото на ново разочарование. Лекарите бяха казали, че и двамата са напълно здрави. На някои хора, без конкретна причина, просто им трябваше повече време. „Продължавайте с опитите, не се отказвайте“, казваха те. И те продължаваха. Първоначално с желание, защото им беше смешно, че лекарите ги съветват да правят нещо, което и без друго им доставя удоволствие. „Все едно ни дават рецепта“, шегуваше се Маркъс. Но постепенно шегите изчезнаха и бяха заместени от чувство, което все още не се беше превърнало в отчаяние. Но то вече се зараждаше. И помрачаваше всичко останало, като оставяше отпечатък върху техните взаимоотношения.

Никой от двамата не го признаваше, но въпреки това напрежението се усещаше. Лин знаеше, че на Маркъс и без това му е трудно, защото малката й счетоводна фирма печелеше повече, отколкото той можеше да изкара като строител. Още не бяха започнали да се обвиняват взаимно, но тя се безпокоеше, че и това ще дойде. Беше сигурна, че и тя като Маркъс може да нанася удари. Взаимно се успокояваха, че няма за какво да се тревожат и за никъде не бързат. Но опитите им да забременее продължаваха отдавна, а след четири години тя щеше да стане на трийсет и пет. Според нея това беше пределната възраст, на която можеше да стане майка. Пресметна бързо. Това са още четирийсет и осем менструации. Стори й се ужасно скоро. Още четирийсет и осем потенциални разочарования. Но този месец нещата бяха по-различни. Този месец разочарованието закъсняваше цели три дни.

Побърза да потисне надигащата се надежда. Беше твърде скоро. Дори не беше казала на Маркъс, че цикълът й още не е дошъл. Нямаше смисъл да го кара да се надява напразно. Ще изчака още няколко дни, после ще си направи тест. Само при тази мисъл усети, че й прималява от нерви. Тичай, не мисли!

Слънцето беше започнало да се издига и небето пред нея заблестя. Пътеката минаваше по дигата край езерото, пресичаше през тръстиките и се насочваше към тъмната гора. Над водата се носеха изпарения, сякаш езерото вреше. Чу се плясък на риба във водата. Обичаше всичко това. Обичаше лятото, обичаше пейзажа. Тя бе родена тук, после бе учила в университет, беше пътувала в чужбина, но винаги се връщаше. Там, където Бог й беше отредил, както казваше баща й. Не вярваше в Бог, макар че разбираше думите на баща си.

Беше достигнала любимото си място за бягане. Пътеката се разклони към гората и Лин пое по нея. Навсякъде около нея растяха дървета и когато навлезе в сенките им, намали темпото. Светлината беше слаба и лесно можеше да се спъне в някой корен. Беше разтегнала мускула на крака си точно при едно такова препъване и й трябваха цели два месеца да се възстанови и да може да бяга отново.

Изгряващото слънце вече беше започнало да навлиза в мрачната гора и листата на дърветата блестяха като дантела. Гората беше стара, дънерите бяха обвити с пълзящи растения, а почвата беше блатиста и опасна. През нея преминаваше лабиринт от криволичещи пътеки и ако не внимава, човек можеше да се подлъже и да навлезе навътре. Скоро след като заживяха в къщата, по време на едно от сутрешните си бягания Лин реши да проучи какво има наоколо. Минаха часове, докато най-после по чиста случайност се озова на познато място. Когато най-накрая се прибра вкъщи, Маркъс беше обезумял от ужас. От тогава се движеше само по една и съща пътека.

Средата на дистанцията, която обикновено пробягваше, беше малка поляна, насред която стоеше изправен стар камък. Може би някога е бил част от каменен кръг или просто стълб на порта. Вече никой не си спомняше. Беше покрит с лишеи и трева, а историята и тайните му отдавна бяха забравени. Но за Лин беше удобен знак и тя имаше навик да поглади грапавата му повърхност, преди да се обърне и да поеме обратно. Полянката не беше далече, най-много още няколко минути. Лин дишаше дълбоко и равномерно, сети се за закуската и се затича по-бързо.

Не можеше да определи със сигурност кога точно се появи неприятното чувство. Беше нарастващо усещане, подсъзнателно желание, което накрая се оформи в осъзната мисъл. Изведнъж гората й се стори неестествено тиха. Подтискаща. Тропотът на краката й по пътеката пронизваше тишината. Опита се да пренебрегне усещането, но то не си отиваше. Ставаше все по-силно. Прииска й се да се огледа наоколо, но се възпря. Какво, по дяволите, й ставаше? През последните две години почти всяка сутрин бягаше по тази пътека. Никога нищо не я беше тревожело.