Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Но сега се тревожеше. Косъмчетата по врата й настръхнаха. Стори й се, че някой я наблюдава. Не ставай смешна. Все повече й се искаше да се обърне назад и да се огледа. Погледът й бе вперен в пътеката. Единственото живо същество, което беше срещала тук, бе един елен. Този път усещаше, че не е елен. Защото не беше. Нямаше нищо. „Само си въобразяваш. Цикълът ти закъсня три дни и виж се вече какво правиш.“

За момент тази мисъл я разсея. Хвърли бегъл поглед наоколо, видя само тъмните клони и виещата се пътека и удари крака си в нещо. Препъна се, размаха ръце, за да запази равновесие, и едва успя да се задържи, сърцето й биеше силно. Идиотка! Поляната беше точно пред нея, оазис, изпъстрен със слънчеви петна сред непроходимата гора. Затича се още по-бързо, удари с ръка грапавия камък и бързо се обърна.

Нищо. Само гора, тъмна и мрачна.

Какво очакваше? Самодиви? Но остана на поляната. Не се чуваше песен на птички, нито жужене на насекоми. Сякаш гората беше затаила дъх и замислено мълчеше. Изведнъж Лин разбра, че се страхува да наруши тишината, че никак не й се иска да напусне безопасната поляна и да усети, че дърветата я обкръжават. И какво ще прави сега? Ще стои тук цял ден?

Отблъсна се от камъка, без да мисли повече. Само пет минути и отново ще е на открито. Откритите поля, откритата вода, откритото небе. Представи си ги. Тревожното чувство беше понамаляло. Слънцето огряваше наоколо и в мрачните гори започна да прониква светлина. Поуспокои се и в този момент точно пред себе си на земята видя нещо.

Спря съвсем близо до него. Положен на една страна в центъра на пътеката като за жертвоприношение, лежеше мъртъв заек. Див заек, пухкавата му козина беше сплъстена от кръв.

Преди го нямаше там.

Лин бързо се огледа. Но дърветата не дадоха отговор на въпроса й откъде се беше взел. Заобиколи го и се затича отново. Лисица, каза си тя, когато отново възстанови обичайния си ритъм. Сигурно я е подплашила. Но нито една лисица не би изоставила плячката си дори когато е подплашена. А и заекът ме беше просто изпуснат. Както лежеше, изглеждаше като че ли…

Като че ли някой го беше поставил нарочно.

Въпреки всичко беше глупаво. Наложи си да не мисли за това и се затича надолу по пътеката. В този момент гората свърши и тя излезе на открито. Езерото се разстилаше пред нея. Тревогата, която до преди минути я бе съпътствала, намаляваше с всяка измината стъпка. На слънчевата светлина това усещане изглеждаше абсурдно. Даже нелепо.

По-късно съпругът й Маркъс щеше да си спомни, че когато си е влязла вкъщи, по радиото са давали новините. Сложил филиите в тостера, нарязал банани и казал на Лин, че само на няколко километра от къщата им са открили труп. Вероятно в този момент тя е направила някаква връзка, защото му разказала как е намерила мъртвия заек. Но го разказала през смях, шегувала се, че го е помислила за привидение. Когато филийките изскочили от тостера, и на двамата случката им се струвала вече незначителна.

След като излязла от банята, те повече не я споменали.

Бях прегледал половината си пациенти, когато на следващата сутрин Макензи пристигна. Джанис влезе да донесе картона на следващия пациент и ми съобщи за посещението. Очите й бяха широко отворени от любопитство.

— Един полицай ви търси. Главен инспектор Макензи.

Не останах особено изненадан. Погледнах картона на пациента си. Ан Бенчли, осемдесетгодишна, страда от артрит. Посещава ме редовно.

— Още колко души чакат? — опитах се да спечеля време.

— Още трима след тази пациентка.

— Кажете му, че няма да се бавя. И поканете госпожа Бенчли да влезе.

Тя ме изгледа учудено, но не каза нищо. Съмнявам се, че в този момент имаше някой в селото, който да не е чул за намерения труп. Но все още никой не го беше свързал със Сали Палмър. Чудно колко време щеше да отнеме.

Престорих се, че чета картона, и изчаках Джанис да излезе. Ясно ми беше, че Макензи нямаше да дойде, ако не е нещо важно, а и нито един от пациентите ми не беше спешен случай. Не знам защо го оставих да чака, може би причината беше огромното ми нежелание да го изслушам.

Опитах се да не мисля за него, докато преглеждах следващия си пациент. Със съчувствие прегледах изкривените й ръце, проявих очакваното внимание и й говорех успокоително, докато пишех рецептата. Накрая, куцукайки, тя си тръгна доволна, а аз й се усмихнах вяло. След всичко това реших, че не мога да отлагам повече.

— Кажете му да влезе — помолих Джанис.