Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Не знаех. И тази неспособност да намеря отговор беше непоносима. Колегите и приятелите ми проявяваха разбиране, аз обаче не го забелязвах. С радост щях да се потопя изцяло в работата си, но тя непрекъснато ми напомняше за това, което бях изгубил, и за въпроса, чийто отговор не знаех.

Затова избягах. Обърнах гръб на всичко познато, припомних си старите учебници по медицина и се скрих сред пустошта, далече от всичко. Дадох си шанса да започна, ако не нов живот, поне нова кариера. Исках да работя с живи хора, а не с мъртъвци и да се стремя да отложа настъпването на онези последни промени, които така и не разбрах. Нещата тръгнаха добре.

Поне до момента.

Приближих се до бюрото си и отворих чекмеджето. Извадих снимките, но ги държах обърнати надолу. Исках да ги погледна и да ги върна на Макензи. Опитвах се да разсъждавам разумно, да си внуша, че това не ме обвързва с нищо. Обърнах ги.

Нямах представа как ще се почувствам, но не бях очаквал колко познати ще ми се сторят. Не поради образите на снимките — бог ми е свидетел, те бяха достатъчно шокиращи. Но самият факт, че ги гледам, сякаш ме върна изведнъж в миналото. Без да си давам сметка, започнах да ги разглеждам внимателно, за да видя какво мога да открия.

Имаше шест снимки, направени от различен ъгъл. Прехвърлих ги набързо, след това се върнах отново на първата и ги заразглеждах внимателно. Тялото беше голо, с лице към земята, ръцете бяха изпънати напред, като че ли жертвата искаше да се гмурне във високите стебла на тревата. Полът не можеше да се разпознае по снимките. Потъмнялата кожа висеше по тялото, като че ли не му принадлежеше, но не това привлече вниманието ми. Сам беше прав. Беше казал, че трупът има крила и наистина беше така. От двете страни на гръбнака бяха направени два дълбоки прореза в плътта.

Бели лебедови пера бяха забити в тях и тялото приличаше на паднал, разлагащ се ангел. Ефектът им върху гниещата кожа бе изключително противен. Задържах погледа си върху тях още малко, след това разгледах тялото. От всички рани ларвите се сипеха навън като ориз. Не само от двете големи рани на лопатките, а и от по-малките прорези по гърба, ръцете и краката. Беше в напреднала фаза на разложение. Топлината и влагата бяха ускорили процеса. Животните и насекомите също бяха допринесли за това. Всеки фактор можеше да даде различна информация и да помогне за създаването на схема, която да определи колко дълго трупът е бил там.

На следващите три снимки се виждаше трупът, след като е бил обърнат. Отново се забелязваха малки порезни рани по тялото и ръцете, а лицето беше безформена маса от изпочупени кости. Под него беше оголеният хрущял на гълтача, по-твърд и по-бавно разграждащ се в сравнение с меките тъкани, които го покриваха. Гърлото зееше широко, беше прерязано. Сетих се за Бес, кучето на Сали. Неговото гърло също беше прерязано. Прегледах снимките още веднъж. Отместих ги, когато осъзнах, че търся по тях нещо, което да мога да разпозная. Все още седях така, когато на вратата се почука. Беше Хенри.

— Джанис ми каза, че някакъв полицай е идвал. Да не би местните пак да са закачали добитъка?

— Заради вчерашната случка беше.

— Проблем ли има? — попита той по-сериозно.

— Всъщност, не.

Което не беше съвсем вярно. Не ми беше приятно да крия нещо от Хенри, но не му бях разказал всички подробности от миналото си. Знаеше, че съм се занимавал с антропология, но понятието беше много широко и включваше какво ли не. Не му бях разказвал за съдебномедицинския аспект на работата ми и за това, че съм сътрудничил на полицията при разследване на случаи. Не исках да говоря за това.

И сега не ми се говореше.

Погледът му се премести върху снимките на бюрото ми. Беше далече от тях и трудно можеше да различи подробности, но все пак имах чувството, че ме е хванал да върша нещо нередно. Прибрах ги обратно в плика, а той ме изгледа въпросително.

— Може ли малко по-късно да говорим за това? — попитах.

— Разбира се. Не искам да любопитствам.

— Не любопитстваш. Просто… сега трябва да обмисля някои неща.

— Добре ли си? Изглеждаш някак… умислен.

— Добре съм.

Кимна, но продължи да ме гледа загрижено.

— Искаш ли по някое време да излезем с лодката? Малко движение ще ни се отрази добре.

Въпреки че имаше нужда от помощ да се качи и слезе от лодката, недъгът не му пречеше да гребе или да борави с платната.

— Съгласен. Да го направим след няколко дни.

Виждах, че иска да ме попита още нещо, но се отказа. Подкара инвалидния си стол към вратата.